Докато Кубето бавно преодоляваше стълбите, стигна до извода, че да се живее в такъв блок си е жив ад. Абсолютно еднакви апартаменти, еднакъв живот, еднакво мрачно бъдеще, никаква работа и малко пари.
Той поне имаше бъдеще. Формално погледнато беше безработен. Ходеше да си прибира обезщетението за безработица всяка седмица, но Елиът винаги се грижеше Кубето да има повече от достатъчно пари в джоба си. Усмивката му помръкна. Сега, като го няма Елиът, кой ще върти клубовете, киното, кой ще му плаща? Неговият нов работодател каза, че Кубето щял да бъде възнаграден, но за пари не стана и дума.
По пътя насам му се наложи да пълни резервоара на „Нисана“. Обикновено с тази работа се занимаваше Елиът, но този път парите излязоха от собствения му джоб. В момента Кубето имаше двадесет и две лири в брой, но какво щеше да прави, когато парите свършат? При следващия си разговор с новия му шеф трябва да го попита.
Кубето си направи почивка на осмия етаж — дишаше тежко, облегнат на мазаната стена. Сърцето му удряше лудо и той имаше чувството, че ще повърне. Като вдишваше големи глътки въздух, смърдящ на кисела урина и зеле, той се опита да измисли откъде да добара малко мангизи. Елиът сигурно е поспестил и скрил някоя-друга пара, но Кубето нямаше представа къде. Интересно дали старата жена държи пари в брой в жилището си. Старите хора нямат вяра на банките и обикновено държат спестяванията си у дома. И тогава той взе да се чуди колко ли ще му плати работодателят за тоя ловен рог, дето толкова го иска. Ако му трябва чак толкоз, тогава ще плати като поп.
62.
Бриджит Дейвис застана пред прозореца и се загледа навън.
— Поотделно светините се появяват през цялата английска история, обикновено като собственост на крале и кралици или на техни приближени. Светините са свързани с всички велики личности на Англия и присъстват, пряко или косвено, във всички по-важни исторически събития. Известно е, че за последно са виждани през мрачните дни на войната. — Бриджит замълча. — Затова смятам, че светините са придобили собствена власт, като са използвали и оформяли Пазителите за свои собствени цели.
Оуен се усмихна колебливо.
— От вашите думи човек може да си помисли, че тези предмети са живи.
— Те наистина са чувствителни — отвърна старата жена. — Убедена съм, че всеки предмет създава силна връзка със своя Пазител. Светините стават нещо, подобно на наркотик, към който се привиква: човек просто не може да понесе мисълта, че ще се раздели със своята светиня. — Тя се усмихна на Сара. — Както вие сте разбрали вече.
— Но аз не съм Пазителят! — каза Сара с отчаяние в гласа.
— Но си нахранила меча! Ти си свързана с него. Откак си дошла тук, не си го изпуснала от ръце.
Сара погледна към меча, който стискаше в изцапаните си с ръжда ръце. Тя не бе разбрала, че все още го държи.
— Някой събира светините — продължи Бриджит, като се обърна с гръб към прозореца. — Понякога, преди да заспя, ми се струва, че го виждам — висок, тъмен мъж с могъщо телосложение. От време на време се появява и изображение на млада жена, красива, смъртоносна, с черна коса, която се носи край нея като пелерина… винаги съм имала видения и въпреки че тези са доста ясни, не съм сигурна дали това са реални видения или са просто сънища. Склонна съм да мисля, че това са сенки на съществуващи в действителност хора. Не зная кои са тези хора, нито дали те събират светините, но са опасни. Те активизират енергията на вече събраните светини и им вдъхват живот, като ги къпят в кръвта и болката на Пазителите, след това насочват тъмната емоционална енергия в светините поотделно.
— Но защо? — попита Оуен. — Сигурен съм, че имате някаква представа?
Бриджит кимна.
— Да, мислила съм за причина… може би единствената причина някой да иска, или по-скоро, да има нужда от всички светини е… Толкова е отвратителна, че човек трудно би я разбрал.
— Кажете я на нас — каза меко Сара.
— Защо не ни я кажете вие? — предложи Бриджит.
— Аз!
— Мечът е в сърцето на легендата. — Гласът на старата жена се изгуби до шепот. — Гледай го, усети го, слушай го… Сара!
Сара се опита да се усмихне — старата жена беше луда — но мечът изведнъж стана тежък като олово и й се наложи да го сграбчи с две ръце. Цялото й тяло потръпна, вибрацията проникваше през ръцете в деликатните й китки. Мечът рязко трепна в ръцете й, от него западаха огромни люспи ръжда, като откриваха отдолу още от формата на меча, и Сара изведнъж видя какво е представлявал, когато е бил цял и непокътнат.