— Мадок… — прошепна Бриджит. — Мадок… Там започна всичко. Там трябва и да свърши. Вие трябва да отидете в Мадок.
Като дишаше тежко и потръпваше, Вивиен се изправи на крака и се отдръпна от мокрото тяло на Ахриман.
— Какво има? — изсъска той.
— Рогът на Бран изсвири! — Тя слушаше със затворени очи и леко наклонена на една страна глава, но сега не чуваше нищо друго освен едва доловимия отзвук на ловния рог.
Ахриман седна, облегна широкия си гръб на стената и загледа внимателно жената.
— Можеш ли да намериш Кубето? — Той сложи двете си ръце на голите й рамене и й предаде част от силата си. — Намери Кубето! Бързо!
Вивиен затвори очи…
… И ги отвори отново в Астрала.
Беше се разхождала из този мрачен пейзаж още като дете, но тогава не знаеше, че дарбата й е забележителна и необикновена. Тя се научи рано как се тълкуват цветовете, които танцуват в сивата пустош. Разпознаваше различни места от света долу, които изпращаха своите отзвуци в Астрала — древни места, стари полесражения, гробове, които бяха в състояние да хващат и да задържат дух подобно на насекомо, което се залепва на лента за мухи.
Тя познаваше цвета и формата на Кубето — абстрактните критерии, по които го идентифицираше в Астралния свят. Той беше дребна душица, тъмнокафяв на цвят, наситен с гняв, горчилка и възмущение. Тя се застави да търси духа му, издигна се, а след това се сниши към безчислените иглички светлина — Лондон.
Сега звуците на рога се чуваха по-добре — леки треперещи отзвуци на магическия звук, прехвърчали преди миг през сивотата. Вивиен проследи остатъчните звуци и по тях стигна до източника.
В това си сънено състояние тя се озова в апартамента…
Сара стоеше над тялото на демона. В смъртта си тази твар се беше смалила, люспите й сега изглеждаха по-меки, сярното жълто на очите беше избледняло, редиците кръвожадни зъби се бяха скрили. Контурите на тварта се стапяха, изкривяваха, изменяха се едва доловимо и ставаха почти човешки, но не съвсем. В този момент Сара усети кисело-горчив вятър по мокрото си от пот лице. Миг по-късно тя го помириса, вкуси горчивината му на езика си… и тогава в стаята влезе друг демон, женски… Материализира се от нищото.
И Сара го атакува със страшен вой.
Оуен гледаше потресен как Сара разсича празния въздух. Счупеният меч съсече една картина и я събори от стената, а металът остави дълга бразда по релефния тапет.
— Говори с нея — прошепна Бриджит с последни сили. — Повикай я по име, върни я, преди мечът да я е отнесъл.
— Сара — прошепна Оуен. — Сара!
Вивиен се събуди с писък, очите й блестяха диво, широко отворени и втренчени, сърцето й биеше лудо. Тя скочи от леглото, втурна се в банята и се наведе над тоалетната чиния. Стомахът й се бунтуваше и устата й се пълнеше с жлъчен сок. След като не успя да повърне, тя се изправи и се наведе над умивалника. Лицето, което я погледна от огледалото, беше страшно и съсипано. Вивиен се потресе от вида си. Беше само на двадесет и една, но днес изглеждаше поне два пъти по-стара.
Ахриман застана на вратата.
— Какво е станало? — попита меко той. Уелският акцент, който той успяваше да скрие с цената на мъчителни усилия, сега си пролича ясно.
— Кубето е мъртъв, мечът се е нахранил с душата му. Владетелката на меча го е убила… освен това тя ме видя. — Вивиен се обърна и го погледна. — Тя ме видя, замахна да бе убие! Как е възможно? Гледала съм й аурата — нищо особено. Въпреки това тя владее меча… — Вивиен поклати глава, тук имаше нещо не наред.
— Кубето е мъртъв. А Бриджит Дейвис?
— Мъртва или умираща. Кубето я е застрелял. — Вивиен беше мярнала накъдреното сиво-черно сияние около главата на старицата — ясен знак, че духът се готви да напусне тялото.
— Рогът?
— В ръцете на Оуен.
Мъжът от мрака изруга с клетва, която беше поне на пет хиляди години. Той пое дълбоко въздух, като се опитваше да овладее гнева си.
— Значи сега и мечът, и рогът са у тях — Ахриман не беше в състояние да скрие треперенето на гласа си.
68.
— О, Боже!
Виктория Хийт спря на прага, извади радиостанцията и извика линейка, въпреки че знаеше, че старата жена на пода вече не се нуждае от помощ.