Тони Фулър се разходи из апартамента, за да се увери, че жилището е празно, преди да се върне при трупа на Кубето. Той го сбута с крак, въпреки че знаеше, че бръснатата глава е изключено да е оживял след такава масивна рана в черепа и корема.
— Отново дело на Милър. Въпреки че не мога да кажа, че смъртта на този тип ми носи кой знае колко печал.
— Какво се е случило тук? — попита сержантката. Тя коленичи пред старата жена, а пръстите й отчаяно се мъчеха да напипат някакъв пулс.
Тони премести погледа си от Кубето към Бриджит Дейвис.
— Изглежда така, все едно Милър е застреляла старата жена, а след това е съсякла Кубето.
— Защо?
— Кой знае? — въздъхна уморено той.
— Може Кубето да е застрелял жената — изказа на глас предположението си Хийт.
— Може и да е я застрелял, ще разберем от балистиката. Но това е малко вероятно. Хващам се на бас, че Кубето никога не я е виждал преди днес.
— Ами тогава какво прави тук?
— Аз откъде да знам?
— Откъде сте сигурни, че е дело на Милър, откъде изобщо знаем, че тя е била тук? — попита Хийт.
Фулър не й остана длъжен.
— Колко маниаци щъкат из Лондон и съсичат разни хора с меч? — попита язвително той.
Виктория Хийт кимна.
— В такъв случай къде е тя сега? Тези трупове са се превърнали в такива преди няколко минути. Освен това къде е Уокър?
— Ти знаеш, колкото и аз.
— Вие мислите ли, че той е все още жив?
— Щом не сме намерили тялото му, мисля, че е жив. Въпреки че не съм толкова сигурен, че това е за добро. — Фулър се обърна и погледна през прозореца. Хоризонтът на запад потъмняваше, в някои от отсрещните високи блокове се появиха светлини. На хоризонта се виеха облаци, които ставаха по-тъмни и застрашителни със залеза на слънцето. — Тя ще го убие рано или късно, ще използва меча за него — каза комисарят, без да се обръща, и Виктория не беше сигурна дали той говори на нея или на себе си. — Можем само да чакаме, нищо повече.
— Може би ще успеем да открием връзка между тази жена и Джудит Уокър, която да ни отведе в някаква посока…
Фулър се обърна и погледна студено сержантката и тя замълча.
— Действай! Ако имаме работа със сериен убиец, искам установената вчера схема.
Той погледна отново навън и се запита къде ли Милър ще удари следващия път.
69.
Днес беше… днес беше петък, трийсети октомври.
Само два дни ли са минали, откакто цялото й семейството бе избито?
Толкова много неща се случиха за тези два дни, че тя вече не различаваше кое е действителност и кое е фантазия.
В периферията на съзнанието си Сара разбираше, че седи на пейка на една станция в метрото, а Оуен я държи здраво за ръката и пръстите му я стискат силно. Освен това тя усещаше торбата в скута си, тежестта на меча тегнеше на коленете й.
Последните ясни мисли и картини в спомените на Сара бяха от момента, в който застана пред дома си в сряда следобед, отвори вратата и пристъпи в мрака. След това всичко се разми в един ужасен безкраен сън.
— Сара?
Тя обърна глава и погледна мъжа, който седеше до нея. Той истински ли е или е поредният сън? Възможно ли е и той да се превърне в демон…
— Сара?
Изглеждаше истински, челото му блестеше от пот, силно стисната челюст, превръзка на бузата му, цялата му долна устна беше синя — там, където се беше ухапал. Тя вдигна ръка и стисна неговата — усещането беше напълно реално, пръстите й усетиха неравната повърхност на блузата му. Освен това той миришеше съвсем реално — смес от пот, страх и лек мирис на кръв и барут.
— Сара?
Очите му бяха пълни със сълзи, които ги превръщаха в огромни зелени сфери.
— Ти истински ли си? — попита тя, а гласът й прозвуча като на дете, загубен и далечен.
— Ох, Сара… не виждаш ли, че всичко това е истинско? — Пръстите му се впиха в ръката й — Усещаш ли това? — Той я щипна. — А това истинско ли е? — наведе се напред и нежно я целуна по устните.
По линията прогърмя влак и раздвижи застиналия въздух около тях. Нито Сара, нито Оуен се мръднаха. След малко влакът потегли и за момент станцията беше празна и пуста.
Най-накрая той отлепи устните си и тя въздъхна.
— Да, това е истинско.
По лицето й се затъркаляха сълзи, но тя не ги усещаше.
— Помислих, че е сън. Надявах се да е сън, да е кошмар, от който ще се събудя… но аз никога няма да се събудя от това, нали?