Юношата с празни очи, който седеше срещу него на масата, бързо вдигна поглед, после отново погледна надолу, извади някаква снимка и я обърна към Кубето.
— Прилича на нея.
— Тя е бе, идиот! — изръмжа Кубето. Хич не обичаше да работи с наркоманчета, на такива човек не може да разчита.
— Сигурно си прав — измърмори Лорънс Макфийли и бутна нагоре издрасканите си очила „Рей Бан“. После врътна брадичка по посока на жената, която се бе запътила по „Осълстън стрийт“ и добави — В доклада пише, че си е чупила дясното бедро. Точно този крак го пази.
Кубето извъртя очи.
— Стига си дрънкал! Много гледаш „От местопрестъплението“, ебати! — Той пое дълбоко дъх и попипа острието в джоба си. — Хайде, да почваме! Докарай колата!
Макфийли се изправи бавно, обърна се и закрачи спокойно. Кубето скърцаше със зъби, като го гледаше как се бави, и си обеща, че ще вдигне на тоя тъпанар един як скандал, след като свършат работата.
Кубето влезе в крачка със старата жена и изравни темпото си с нейното. Тя пресичаше бавно покрития с червени и бели плочки площад пред модерната сграда на библиотеката. В едната си ръка носеше тежка рекламна торбичка от „Теско“, от която се подаваха внушително количество вестници. Бръснатата глава хвърли поглед назад и изгледа сградата от стъкло и червена тухла. Каква ли работа е имала тя вътре? Единствената библиотека, в която той беше влизал, беше училищната, и то когато беше на десет години, а учителката му, госпожа Гейс му помагаше с домашното за сталактитите и сталагмитите. Явно много му е било полезно, защото още не знаеше кое кое е. Спомняше си само, че „едното виси здраво закрепено“, а другото „може да стигне и до тавана“.
Госпожа Гейс беше първият и единствен възрастен, който някога е бил мил с него. След като го прехвърляха из разни приемни семейства, Кубето стана образец на човек, който отчаяно жадува за любов и внимание, след цял живот пренебрегване. На двадесет и шест години единственото нещо, с което можеше да се похвали, бяха твърдите, изключително стегнати коремни мускули и необикновено силните си бицепси, плод на нощните смени в пивоварната в Бирмингам, където изкарваше по десет кинта на час. За допълване на мижавия си доход, той често се хващаше на разни странни работи тук и там. Не беше придирчив към естеството на работата. Така стана и когато сегашният му работодател го откри. Привлече го възможността да изкара малко лесни пари, без да му задават въпроси. Обстоятелството, че се наложи да пребие няколко души за него беше бонус.
Кубето наблюдаваше изпод вежди как жълтеникавокафявото „Волво“ на Макфийли го следва. Като се изравни със старата жена колата увеличи скорост и се мушна на първото свободно място на около стотина метра пред нея.
Идеално! Кубето се ухили и се показаха неравните му зъби. Направо идеално! По-лесна хилядарка не му се беше случвало да печели досега.
Джудит Уокър премести тежката торба на лявото си рамо, като се опитваше да облекчи напрежението върху болния си крак. Загуби представа за времето, като седна в тишината и спокойствието в библиотеката. Сега бедрото я болеше отвратително, раменните й мускули се бяха стегнали в тежко кълбо от болка, а й предстоеше още час и половина път с влак.
Търсенето на материали за светините на Британия приличаше на опит да докоснеш дъгата по време на дъжд — постижение от разреда на невъзможните. Посвети целия си живот на изследване на древните предмети по библиотеките в Англия, Шотландия и Уелс. Натрупа цели планини с бележки, изрезки с легенди и предания, но не откри никакви достоверни доказателства. По-късно започна да разширява изследванията си в Интернет, но сега, като въведеше в търсачките думата „светини“ получаваше по около четири милиона резултата и, повечето от тях все на тема Хари Потър. Джудит попадна и на една странна страница, на която бяха изброени тринадесетте светини, но там пишеше твърде малко за произхода им.
Тазсутрешното търсене обаче не можеше да се смята за пълна загуба на време. Като се прибере у дома, ще си направи чай, ще хапне стафидените кифлички, които си взе от пазара, и ще добави последните си находки към стотиците парченца от мозайката, събирани през годините. Може би като прегледа материалите още веднъж, ще намери някаква следа към истинския смисъл на предметите и ще успее да сглоби мозайката.
Но все още се съмняваше.
Светините бяха останали скрити в течение на векове. Самият факт, че се намираше толкова малко непротиворечива информация за тях, предизвика у нея съмнението, че съществуването им нарочно е заличено от историческите книги. Но как… и защо?