Те го заловиха учудващо лесно.
Късно вечерта той чу, че се чука на вратата, а като я отвори, видя добре облечени мъж и жена, които стояха на прага и държаха куфарчета с документи. Жената пристъпи напред, усмихна се, погледна надписа на вратата и каза:
— Вие ли сте господин Дон Клоуз?
Той кимна, преди да осъзнае грешката си — старите му инстинкти се включиха твърде късно. Мъжът извади оръжие и го насочи право в лицето му. След това двойката влезе в коридора, без да каже и дума. Двамата мълчаха през цялото време и не обръщаха внимание на въпросите му.
А когато ги заплаши, че ще крещи, мъжът го преби почти до безсъзнание с приклада на пистолета.
Клоуз се събуди на задната седалка на кола, която подскачаше по лош междуселски път. Почти успя да седне и да се огледа, преди жената да го удари толкова силно по лицето, че ударът го просна обратно върху седалката. Докато лежеше с лице, притиснато към топлата кожа, той си блъскаше главата над картините, които зърна за миг — пурпурночервени планини, светлините на село в далечината и пътен знак на непознат език. Надписът беше на латиница със сигурност. Звучеше му много познато. Може би бе някакъв източноевропейски език, обаче нямаше никакви ударения по буквите. Освен това, той знаеше, че би трябвало да може да разпознава буквите. Те бяха почти познати.
В първия момент Клоуз бе убеден, че някой от тъмното му минало го е заловил — мнозина от старите му врагове имаха добра памет.
Когато отново се събуди след известно време, вече знаеше, че знака, който видя, е на уелски. Клоуз не бе посещавал Уелс от… от много, много отдавна. И точно в онзи момент, в главата му просветна защо са го отвлекли. Най-накрая колата спря, надянаха на главата му една миризлива, мръсна торба и го завлякоха по някаква настлана с дребен чакъл алея, после слязоха по каменни стъпала и накрая го блъснаха в една леденостудена стая. Дрехите му бяха изпокъсани и раздрани и той изгуби съзнание.
Когато се съвзе, установи, че китките и глезените му са приковани с вериги към стената, а около врата има дебел нашийник. Три дни никой не влезе при него. Истинското мъчение започна на четвъртия ден. Денят, след като му счупиха пръстите на краката и го попитаха за светинята. Може би очакваха, че ще отговори веднага, може би си мислеха, че гладът, унижението и болката са го сломили до такава степен, че ще им избръщолеви тайната, без да се замисли. Грешаха! Но той подозираше, че поведението му не е пълна изненада за тях и че това им харесва. То им даваше основание — ако изобщо се нуждаеха от някаква причина — да му причиняват болка. Измъчваха го бавно и страданията му силно ги забавляваха. Опитът от цял живот, прекаран във военна служба, му позволи да разпознае този презрян типаж — садомазохисти.
Дон затвори очи и се помоли на Бог, когото отдавна си мислеше, че е забравил. Но той се молеше не за освобождаване от болката, нито дори за бърза смърт. Искаше да му падне един-едничък миг свобода, за да си отмъсти на тези двамата.
Вратата изскърца и се отвори, но той устоя на изкушението да обърне глава и да погледне. Няма да им достави това удоволствие.
Дон долови намек за парфюм — горчив и остър. Младата жена с гарвановочерна коса пристъпи към него със състрадателна усмивка върху пълните си устни, но със студени и безчувствени очи.
— Толкова съжалявам! — каза тихо тя.
— За какво? — попита той. Опита се да придаде толкова тежест на гласа си, колкото успя да събере, но въпреки всичко от устата му излезе само някакво дрезгаво хриптене.
— За всичко това — усмихна се тя.
— Явно съжалението не ви пречи да ме разсипвате от бой.
— Трябваше! Иначе Ахриман ще убие мен!
Дон все пак запомни името на мъжа — ако някога му падне случай да го използва. Той разпозна измамата. Това бе клопка. Двамата щяха да използват старата игра на доброто и лошото ченге. Когато служеше във Военната полиция в Берлин, самият той често разиграваше този номер. Клоуз се правеше на лошото ченге, а партньорът му Марти Ардън — старият Марти, който почина — играеше доброто ченге. Той знаеше почти наизуст сценария. Сега тя ще му каже, че иска да му помогне.
— Наистина бих искала да ви помогна.
Ще му каже, че е ужасена от Ахриман.
— Съпругът ми… Ахриман има ужасен характер. Той… плаши ме.
И, разбира се, тя няма никаква власт над него.
— Не знам дали разбирате, но нямам никаква власт над него. Той се държи като животно.