— Трите пръста?
— Не помня, господин генерал — сви рамене №1999 и допълни, като видя недоволното стъклено око на генерала: — Наистина не помня кога и как се случи. Дали когато започнахме да си вземаме със савашите жените, посевите и добитъка, дали във войните на Александър Македонски… Може да беше и по-късно.
— Карай! Няма особено значение — махна генералът великодушно с ръка. Недоволството избледня.
Секретарят отбеляза нула в графата срещу липсващите пръсти се замисли — и той не помнеше къде и как бе изгубил своите пръсти, дали във войните на Александър Македонски, дали по-късно…
— Искам да подчертая, господин генерал, че белезите ми са само по гърдите. Нямам нито един белег по гърба — каза №1999 и показа гърба си на комисията. Гърбът му бе гладък като корем на риба.
Стъкленото око на генерала доволно се изцъкли.
— Браво, редник! — каза той. Окото му засия — възторжено, ярко и лъчисто.
— Служа на Човечеството! — отговори №1999. И тъй като Генералът явно бе доволен от рапорта му, и тъй като той изпадна в умиление от най-свидните спомени от младостта си, накрая сподели като със стар приятел: — Толкова свикнах с липсите, господин генерал, че ми се струва, че съм се родил с един крак, с една ръка, с едно око и без три пръста на здравата ръка — и отпусна гърбицата на врата си.
— И аз съм така, моето момче! — покровителствено нагъна в усмивка белезите около устата си генералът.
№1999 още повече се разчувства от съпричастието на генерала и от окото му потече мъничка сълза. В окото на генерала също заблестя една сълза. Рязко я изтри с единствената фаланга от показалеца на здравата си длан и продължи да пита с овладян гърлен глас. Окото му отново заблестя стъклено, сурово и студено:
— Имаш ли деца?
— Нямам — изпъна гърбицата на врата си №1999.
— Защо? — окото на генерала блестеше все по-студено.
— При една битка ме облъчиха с уран. Освен това… — наведе поруменялото си от смущение лице. — Не ми става.
— Защо? — окото на генерала искреше като бучка лед.
— Един кон от обоза ме ритна в слабините… Това беше преди да ме облъчат с уран.
— Ясно — отсече генералът. — И аз съм облъчван от уран. Ритал ме е кон, но не в слабините, а в главата. В слабините ме е ритала камила, това беше в Африка, бихме се с бедуините един месец в пустинята. Камилата беше ожадняла.
— А войниците? — попита №1999.
— Не усещаха глад и жажда. Биехме се до сетен дъх! — изпъчи гърди генералът.
— И какво стана после? — заинтригуван попита №1999.
— В края на битката пленихме обоза на врага. В каруците имаше мяхове с вода, дадох на камилата да пие. Изпи пет мяха и се успокои. Беше много кротко и добро животно. После я изядохме.
— Защо? — попита №1999, развълнуван и забравил, че стои пред офицер от Генералитета.
— След битката бяхме изгладнели, в базата нямаше храна… — отговори генералът и се загледа в далечината.
Прехапал устни, Секретарят чакаше разпитът да продължи. Моливът послушно тежеше в дланта му.
Стъкленото око на генерала бавно се завърна от далечината в кабинета.
— За какво си получил военните отличия? Разкажи за всяко едно от тях!
— Слушам, господин генерал! — отговори №1999, изпънат като пушка до вратата, зареял една втора поглед в далечината. Знаеше отговора наизуст, беше го повтарял при всяка мобилизация през последните няколко хиляди години. — Този зъб тука — посочи той най-големия кучешки зъб върху гърдите си, голям и крив като бивник на глиган, — го получих след първата битка със савашите за проявена храброст в боя. Тогава нямаше още кръстове за храброст и медали, награждаваха ни със зъби от животни. И тъй като дивите животни се ловяха трудно, а битките бяха много, раздаваха ни кучешки зъби. Размерът на храбростта и смелостта, проявени в боя, определяха размера на зъба след това.
— Така беше, така беше — въздъхна замечтано генералът. — И аз съм награждаван — със зъби от лъв и тигър — лицето му просия щастливо, окото просветна с мека светлина и озари с нежна светлина пагоните, медалите и тигровите зъби под бялата престилка. — Продължавай! — каза той с тих и задушевен глас.
— Този зъб получих след втората битка със савашите — усмихна се смутено №1999 и погали с длан втория по големина зъб върху гърдите си.
— А другите? — надвеси се над масата генералът. Окото му блестеше — стъклено и нетърпеливо.
Прехапал устни, секретарят владееше молива и смогваше да пише. Челото му се ороси с пот. Изтри го с овъглена длан.
— След битките със савашите ме наградиха с още няколко зъба, но не помня реда, по който ги получих. Награждаван съм доста по-късно и с медали от желязо, мед и бронз, но и техния ред не помня. Нали знаете, господин генерал, помни се първото военно отличие, като първата целувка, за цял живот. Другите след него избледняват в паметта — №1999 тихичко въздъхна. В окото му натежа тъга.