Бащата на Тенго, изглежда, изобщо не изпитваше някакъв дискомфорт от тесногръдието си и от застоялия въздух в неговия малък свят. Тенго нито веднъж не го бе виждал да хваща книга. У тях вестници не се купуваха (достатъчно било да гледат редовно новините по Ен Ейч Кей, разправяше бащата). Не проявяваше абсолютно никакъв интерес към музиката или киното и никъде не беше ходил. Интересуваше го единствено повереният му инкасаторски маршрут. Правеше си карта на района, маркираше я с цветни флумастери и щом намереше свободен миг, я изучаваше така, както един биолог класифицира хромозоми.
За разлика от него, Тенго от малък минаваше за математически гений. Винаги имаше отличен по аритметика. Още в трети клас решаваше гимназиални задачи. И по другите точни науки изкарваше високи оценки, без видимо да се напъва. А останеше ли му свободен миг, започваше да поглъща поредната книга. Безкрайно любознателен във всяко едно отношение, попиваше знания от най-различни области със същата ефективност, с каквато багерът изкопава пръст. И щом погледнеше баща си, решаваше, че е изключено половината от гените, определящи съществуванието му, да произхождат от този тесногръд, необразован човек.
Истинският ми баща трябва да е някъде другаде, заключи Тенго още като дете. И само някакви особени обстоятелства, каквито спохождат нещастниците в Дикенсовите романи, са наложили да бъде отглеждан от този човек. Тенго се вманиачи на тема Дикенс, когато прочете „Оливър Туист“, след което изгълта всичко, с което местната библиотека разполагаше от този автор. И докато скиташе из Дикенсовия свят, не спираше да разкрасява най-различни версии на собствената си биография. Разкрасените варианти (или натрапчиви фантазии) в главата му ставаха все по-пространни и по-сложни. Следваха една и съща схема, но с безброй вариации. И във всяка една Тенго стигаше до извода, че мястото му не е тук. Че е по погрешка заключен в клетка. И някой ден, съвсем случайно, ще го открият истинските му родители. Ще го спасят от тясната гадна клетка и ще го върнат там, където му е мястото. И там ще се радва на най-красивите, спокойни и свободни недели, които човек може да си представи.
Баща му бе във възторг от напредъка му в учението. Гордееше се с отличните му оценки и се хвалеше на всички съседи. Но в същото време проявяваше и известно недоволство от ума и таланта на Тенго. Много пъти се беше случвало бащата като че най-умишлено да прекъсне седналия да учи Тенго. Караше го да се занимава с къщна работа или го гълчеше за някакво измислено лошо поведение. По съдържание монолозите на бащата бяха все едни и същи: по цял ден търчал като гламав да събира таксите, изминавал огромни разстояния и бил заливан от хорски ругатни, докато Тенго нищо не правел, само мързелувал и си гледал кефа. „На твоите години ми скъсваха задника от домашни задължения и брат ми и баща ми ме пребиваха от бой и за най-дребното нещо. Никога не си дояждах и ме третираха като животно. Така че не си мисли, че си много специален само защото си изкарал някоя отлична оценка.“ И така нататък, и така нататък.
Тоя човек да не би пък да ми завижда?, взе да се пита в един момент Тенго. Да ми завижда — или на мен като личност, или на живота, който водя. Възможно ли е обаче един баща наистина да изпитва завист към родния си син? Макар като дете да не съдеше баща си, Тенго не можеше да не усети как думите и действията на баща му излъчват някаква жалка злоба и изпитваше към тази злоба физическа непоносимост. Често му се струваше, че онзи не само му завижда, а че всъщност мрази нещо в сина си. Не че мразеше Тенго като човек, а по-скоро ненавиждаше нещо у Тенго — нещо, което не можеше да му прости.
Математиката предоставяше на Тенго ефикасно убежище. Бягството му в света на числовите изрази го освобождаваше от стягащата го клетка на действителността. Още като дете беше забелязал колко му е лесно да се прехвърли в света на математиката просто като щракне едно ключе в главата си. И посветеше ли се на изследването на това царство с неговата безкрайна константност, изпитваше пълна свобода. Вървеше по оплетените коридори на тази гигантска сграда и отваряше една врата подир друга. И всеки път, щом пред очите му се разкриеше нова гледка, грозните следи от реалния свят се разтваряха и постепенно изчезваха. Управляваният от числовите изрази свят му осигуряваше легитимно и абсолютно безопасно скривалище. Докато беше в този свят, можеше да забрави или да пренебрегва правилата и тегобите, налагани му от реалния.