Но докато математиката представляваше величествена въображаема сграда, светът на разказвача Дикенс бе за Тенго по-скоро един дълбок вълшебен лес. Така както математиката се издигаше до безкрай към небесата, гората се разпростираше пред погледа му смълчана, с впили се дълбоко под земята тъмни яки корени. И гората не предлагаше нито карта, нито номерирани входове.
В основното училище и в прогимназията Тенго бе всецяло погълнат от света на математиката. Яснотата и абсолютната свобода, които този свят му даваше, му действаха като магия и му гарантираха възможността да съществува. Но веднъж навлязъл в юношеството, Тенго взе да се съмнява, че това му е достатъчно. Докато се задържаше в света на математиката, нямаше проблеми, но завърнеше ли се в реалния свят (което нямаше как да не стане), отново се озоваваше в същата гадна клетка. Която с нищо не бе станала по-хубава. Напротив, усещаше как оковите стават все по-тежки. Каква е ползата от математиката в такъв случай?, питаше се. Не се ли оказва просто някакво временно спасение, което влошава още повече реалното ми положение?
След като тези му съмнения съвсем се увеличиха. Тенго взе да се дистанцира най-умишлено от света на математиката, а в същото време гората на разказите притегляше все по-мощно сърцето му. Разбира се, четенето на романи не бе нищо друго, освен още една форма на бягство. Затвореше ли страниците, пак се връщаше в действителността. По някое време взе да осъзнава, че завръщането в реалността от света на някой роман не бе толкова съкрушително, колкото завръщането от света на математиката. Но как можеше да си го обясни? След дълбок размисъл стигна до следния извод: колкото и ясно очертани да са взаимоотношенията в гората на разказа, никога не се налага едно конкретно дефинирано решение. И точно в това се състои разликата с математиката. Най-общо казано, ролята на прозата е да придаде нова форма на отделния проблем. Разказът може евентуално да внуши някакво решение в зависимост от естеството и насочеността на проблема. И Тенго се завръщаше в реалния свят, обременен с това внушение. Все едно носеше неподдаващо се на разчитане заклинание, написано върху някаква хартийка. Понякога текстът му бе несвързан и не намираше непосредствено практическо приложение. Но затова пък съдържаше една възможност. Че някой ден може и да успее да разчете магията. И тази възможност стопляше сърцето му.
Колкото по-голям ставаше, толкова повече го привличаше този вид повествователно внушение. Не че математиката не му доставяше огромна радост и сега, след като бе съзрял. Докато преподаваше на курсистите в школата за зубрене, усещаше как познатият от детството му възторг пак се надигаше най-естествено в душата му. Радостта от споделянето на тази концептуална свобода си оставаше прекрасна. Но самият Тенго вече не умееше да се губи всеотдайно в света на числовите изрази. Понеже бе проумял, че колкото и да търсеше, този свят не можеше да му даде нужното му решение.
В пети клас, след като обмисли внимателно нещата, Тенго обяви, че не желае повече да обикаля в неделя с баща си да събират абонаментната такса за Ен Ейч Кей. Искал да има повече време за учене, за четене на книги и за игра с другите деца. Както баща му си имал работа, така и той си имал свои занимания. Искал да живее нормално, като всички останали.
Всичко това Тенго изложи кратко и ясно.
Баща му, естествено, избухна. Хич не го интересувало какво правят други семейства; това нямало никакво значение. Ние правим нещата по наш си начин. И хич недей да ми даваш акъл какво значи „нормален живот“, господин всезнайко. Ти пък какво разбираш от „нормален живот“? Тенго не седна да спори. Просто го гледаше безмълвно право в очите, с ясната мисъл, че каквото и да каже, баща му няма да го разбере. Добре, така да бъдело, рече баща му. Щом толкова го иска. Но щом няма да слуша баща си, и баща му ще престане да го изхранва. Да върви накъдето му видят очите.