Оркестърът се представи без грешка (достатъчно добре, че да вземе една от големите награди, макар и не най-голямата), а накрая се появи и учителката на Тенго от пети клас, която държеше да му стисне ръката за хубавото свирене.
— Още в първия миг те познах, Тенго. — Той се сети коя е жената, но не можа да си спомни името й. — Толкова впечатляващо звучаха тимпаните, че не се сдържах да не погледна кой свири на тях, и кого виждам, представяш ли си? Моя бивш ученик! Пораснал си оттогава, но лицето ти си е все същото. Откога свириш?
Тенго й представи сбито историята, която го бе довела в оркестъра, с което още повече я впечатли:
— Божичко, какъв талант си само, и то разностранен!
— Джудото по-лесно ми се удава — засмя се Тенго.
— А какво прави баща ти? — попита учителката.
— Добре е — отговори по навик Тенго, макар да не знаеше — и да не искаше да знае — какво прави баща му. Отдавна се бе пренесъл в общежитие и оттогава не го бе виждал.
— А вие по какъв случай насам? — попита я.
— Племенницата ми свири в оркестъра на една друга гимназия. Искаше да чуя соловата й партия. Ти смяташ ли да продължаваш с музиката?
— Връщам се при джудото, щом ми мине кракът. Мен джудото ме храни. Гимназията дава яки пари за джудото. Благодарение на тях си плащам общежитието и храната. Оркестърът не може да ми ги осигури.
— Предполагам, че гледаш да си независим от баща си.
— Ами, нали го знаете какъв е…
— Жалко обаче. При всичките ти дарби! — усмихна му се тя.
Тенго изгледа от високо дребната женица и си спомни нощта, която бе прекарал у дома й: семплото и практично, чисто и спретнато апартаментче, което обитаваше; дантелените пердета и саксиите с цветя; дъската за гладене и отворената книга. Розовата рокличка, окачена на стената. Ароматът на дивана, върху който преспа. Ето я и нея сега: стои смутена пред него като някое малко момиченце. И си даде сметка, че и той вече не е безпомощното десетгодишно дете, а як седемнадесетгодишен юноша — с едър гръден кош, набола за бръснене брада и пълноценен полов нагон. И че се чувства необичайно спокоен в присъствието на тази по-възрастна жена.
— Радвам се, че случаят пак ни срещна — каза тя.
— И аз.
Тенго наистина се радваше. Но това не му помогна да си спомни името й.
Петнадесета глава
(Аомаме): Яко, както се закотвя въздушен балон
Аомаме обръщаше сериозно внимание на всекидневната си диета. Готвеше си предимно вегетариански ястия, към които добавяше морска храна, най-често бяла риба. Единственото месо, което си позволяваше от време на време, беше парче пилешко. Пазаруваше само пресни продукти, избягваше употребата на много подправки; не допускаше прекалено мазни съставки и ограничаваше максимално приема на въглехидрати. Към салатите добавяше само няколко капки зехтин, сол и лимонов сок, в никакъв случай дресинг. Не само консумираше в изобилие зеленчуци, но предварително се осведомяваше за хранителните им качества и се стремеше изборът й да е балансиран. Съставяше си собствено меню и го споделяше при поискване с останалите членове на спортния клуб.
— Не обръщайте внимание на калориите — съветваше ги. — Числата са без значение, след като веднъж свикнете да подбирате правилните съставки и да се храните умерено.
Но това ни най-малко не означаваше, че се придържа вманиачено към аскетичните си рецепти. Приядеше ли й се много месо, влизаше в някой ресторант и си поръчваше дебела пържола или агнешки котлети. Според нея, щом тялото изпитва неистово желание за дадено ядене, значи сигнализира, че наистина се нуждае от определени вещества, и тя се отзоваваше на повика на природата.
Обичаше вино и саке, но си беше определила три дни седмично, в които не пиеше, с цел да предотврати прекалената консумация на алкохол като начин и за опазване на черния дроб, и за контролиране на кръвната захар. За Аомаме тялото бе свещено и тя се смяташе длъжна да го поддържа винаги чисто, без нито една прашинка или петънце. Какво друго съдържаше храмът, наречен „нейно тяло“, бе съвсем отделен въпрос, по който щеше да мисли друг път.