По Аомаме нямаше грам излишна плът, а само мускули. Тя се убеждаваше ежедневно в този факт посредством щателен оглед на чисто голото си тяло пред огледалото. Не че толкова се възхищаваше на самото си тяло. Напротив. Намираше гърдите си за прекалено малки, а на всичко отгоре и асиметрични. Срамните й косми приличаха на тревен чим, стъпкан от преминала по него армия. Не можеше да не се мръщи на тялото си, но поне нямаше какво да ощипе по него.
Живееше пестеливо. Умишлено харчеше пари единствено за ядене. Не правеше никакви компромиси с качеството на продуктите и пиеше само висококачествени вина. В редките случаи, в които се хранеше извън дома си, избираше ресторанти, които полагаха специални усилия за приготовлението на ястията. Всичко останало — дрехи, козметика, бижута — за нея беше без значение. За да ходи на работа в спортния клуб, й трябваха само джинси и пуловер, а там прекарваше работния си ден по горнище и долнище от жарсе — без накити, естествено. Рядко й се налагаше да излиза наконтена. След като Тамаки Оцука се омъжи, остана без приятелки, с които да ходи по заведенията. Така че си слагаше грим и рокля само когато тръгнеше да си търси мъж за през нощта, а това се случваше веднъж седмично и не изискваше разнообразен гардероб.
При нужда правеше тур по бутиците в Аояма за някоя „рокля убиец“, към която прибавяше едно-две бижута и подходящ чифт обувки. Повече не й трябваше. В ежедневието ходеше с обувки без токчета и с прибрана на опашка коса. Достатъчно бе да измие лицето си със сапун и да си сложи хидратираща емулсия, след което така придобитият блясък на кожата траеше цял ден. Най-важно бе да поддържа тялото си чисто и здраво.
От малка бе свикнала да живее скромно, непретенциозно. Откакто се помнеше, все й се внушаваше колко важни са себеотрицанието и умереността. В семейния й дом нямаше нищо излишно, а „зян“ беше най-често споменаваната дума. Нямаха телевизия, не получаваха нито един вестник. Дори новините се смятаха за ненужни. На масата им рядко се появяваше месо или риба. С хранителните вещества, необходими за растежа й, Аомаме се сдобиваше най-вече от училищния стол. Докато другите деца само се оплакваха от безвкусната храна и не я доизяждаха, тя се ядосваше как може толкова ядене да зяносват.
Всичките й дрехи бяха втора ръка. Вярващите се срещаха периодически да си разменят ненужни им вече дрехи, поради което родителите й така и не й купиха нищо ново, с изключение на изискваните от училището екипи по физическо. Нямаше спомен да е носила някога дрехи или обувки по мярка, да не говорим каква смесица от цветове и стилове бяха носените дотогава от други деца облекла. Щеше все пак да се примири с тази си съдба, ако семейството й не можеше да си позволи повече, но родителите на Аомаме всъщност не бяха никак бедни. Баща й бе инженер с нормална заплата и спестявания. Изключително пестеливият им начин на живот се определяше единствено от вярата им.
И понеже живееше по този коренно различен начин, дълго време не успя да се сприятели с нито едно друго дете. Нито пък разполагаше с дрехи и пари, които биха й позволили да излезе някъде с приятелка. Нямаше си и седмични джобни пари, така че, ако я поканеха на нечий рожден ден (което, за добро или зло, така и не се случи), нямаше с какво и едно малко подаръче да купи.
Поради всичките изброени причини Аомаме мразеше родителите си и ненавиждаше света, към който те принадлежаха, и идеологията на този свят. Самата тя копнееше за най-обикновен живот, като живота на всички други деца. Не лукс. Само някакъв съвсем нормален животец, нищо повече. Мечтаеше си да порасте, да стане пълнолетна, та да напусне родителите си и да заживее самостоятелно — да яде каквото си иска, колкото си иска, да харчи парите от чантичката си както си иска, да си избира сама новите си дрехи, да носи обувки по мярка, да ходи където си ще, да си има купища приятели и да си разменя с тях красиво опаковани подаръци.
И чак след като стана пълнолетна, Аомаме осъзна, че всъщност се чувства най-добре, когато живее скромно и умерено. И че най й се ще не да се натруфи и да излезе с някого, а да си седи сама в стаята по жарсено горнище и долнище.
След смъртта на Танаки Аомаме напусна компанията за напитки за спортисти, освободи стаята в служебното общежитие и си нае едностайно апартаментче в оживения разкрепостен квартал Джиюгаока, далече от градския център. Макар и тесничко, апартаментчето й се видя огромно. Мебелировката сведе до минимум — с изключение на колекцията си от скъпи кухненски прибори. И другите й вещи не бяха много. Обичаше да чете, но щом свършеше някоя и друга книга, отнасяше ги при букинистите, търгуващи с книги втора ръка. Обичаше да слуша музика, но не събираше грамофонни плочи. Мразеше да гледа как трупа разни вещи. Затова при всяка нова покупка изпитваше някакво чувство за вина. И си казваше: Това всъщност не ми е нужно. Колчем погледнеше някоя по-хубава дрешка или чифт обувки в гардероба си, нещо я свиваше в гърдите и почваше да я души. Вместо да й навяват мисли за свобода и охолство, подобни гледки най-парадоксално й напомняха за мизерното й детство.