— Щото и аз. Ама си викам, отдавна не сме се виждали, що не се съберем ей така, да си побъбрим?
Аомаме се позамисли върху предложението на Аюми, но не можа да вземе веднага решение.
— Виж какво, хващаш ме точно когато пържа лука — каза. — Не мога да спра точно сега. Можеш ли да ми звъннеш след половин час?
— Няма проблем. Дочуване до след половин час, значи.
Аомаме остави слушалката и продължи да бърка зеленчука в тигана. После си свари бульон мисо с бобени кълнове и го гарнира с кафяв ориз. Изпи половин кен бира и изля остатъка в мивката. Изми чиниите и седна да си почине на дивана; след малко пак звънна Аюми.
— Що не излезем някой път да вечеряме някъде? — рече. — Писнало ми е да ям сама.
— Винаги ли ядеш сама?
— Живея в общежитие със стол, така че се храня в многолюдна шумна обстановка. Но понякога ми се приисква да седна някъде на спокойствие, в някое по-луксозно заведенийце. Но не сама. Нали ме разбираш?
— Напълно — каза Аомаме.
— Но си нямам никого — ни мъж, ни жена, с когото да изляза на такива места. Всичките ми познати киснат по евтините барове. Затова си рекох, че ако ти, нали така… случайно… ако нямаш нищо против…
— Разбира се, че нямам нищо против — каза Аомаме. — Дай наистина да забием някъде. И да се изглезим с една скъпа вечеря. Много отдавна не съм го правила.
— Ама наистина ли? Страхотна си!
— Ти спомена вдругиден. Става ли?
— Идеално. На следващия ден съм почивка. Имаш ли предвид някое готино място?
Аомаме спомена един френски ресторант в квартал Ногидзака.
— Ти будалкаш ли ме? — ахна Аюми. — Баш пък в най-известния ресторант в целия град. В едно списание пишеше, че бил безумно скъп и трябвало да си резервираш маса два месеца предварително. Изобщо не е място за човек с моята заплата!
— Не се притеснявай. Главният готвач, който му е и собственик, членува в моя клуб. Личен треньор съм му и в някои отношения съм му като консултант по менюто по отношение на хранителните стойности. Сигурна съм, че ще ни запази маса, ако го помоля — а и ще ни направи яка отстъпка. Само не мога да ти обещая, че масата ни ще е от най-хубавите, разбира се.
— В такова заведение и в килера съм готова да ям — каза Аюми.
— И си сложи най-хубавата рокля, която имаш — посъветва я Аомаме.
След като разговорът им приключи Аомаме с известен шок осъзна, че младата полицайка й е легнала на сърцето. Не бе изпитвала подобни чувства към друг човек, откакто умря Тамаки Оцука. И независимо че бяха съвсем различни от онези към Тамаки, за пръв път от много време щеше да вечеря заедно с приятелка — и то щеше да го направи с желание. На всичко отгоре въпросната приятелка беше полицайка! Аомаме въздъхна. Ама че странен живот!
Аомаме си облече бяло елече върху синьо-сива рокля с къс ръкав и обу обувки на висок ток на „Ферагамо“. Добави обици и тънка златна гривна. Остави обичайната си чанта (с ледокопчето) вкъщи и я замени с чантичка на „Ла Багажери“. Аюми беше по семпъл черен жакет на японската модна фирма „Ком де Гарсон“ върху кафява тишъртка с дълбоко изрязано деколте и разкроена пола на цветя, със същата чанта „Гучи“ като предния път, малки перлени обички на винт и кафяви обувки с нисък ток. Изглеждаше много по-красива и по-елегантна от предишния път — и ни най-малко не приличаше на полицайка.
Срещнаха се в бара на ресторанта, пиха бавно по един коктейл „Мимоза“, а после ги отведоха до масата им, която се оказа доста по-добра от очакванията им. Главният готвач излезе от кухнята да си поприказва с Аомаме и спомена между другото, че виното щяло да е за сметка на заведението.
— За съжаление, бутилката вече е отворена и е отлята една глътка за дегустация. Снощи един клиент се оплака от вкуса му, та му поднесохме нова бутилка, но самото вино всъщност си е съвсем наред. Клиентът обаче е известен политик, който си е внушил, че е голям познавач на вината, макар нищичко да не разбира. Просто се фукляви. „Боя се, че виното ви е с леееко кисела жилчица“, вика. Нямаше как. Трябваше да му угодим. „Ммда, сър, май сте прав, сър. Подозирам, че е съхранявано неправилно в склада на вносителя. Моментално ще ви донеса друга бутилка. Обаче браво на вас, сър! Съмнявам се дали в цяла Япония има друг, който би уловил този дефект!“ Нали разбирате? Нямаше друг начин всички да са доволни. И не бива да го казвам на прекалено висок глас, но се наложи да му понадуем леко сметката, за да покрием загубата. Ама той плаща от представителните си разходи, така че бълха го ухапала. Пък и няма начин ресторант с нашата репутация да сервира върната бутилка.