— Освен на такива като нас, искаш да кажеш.
— Но вие нямате нищо против, нали? — смигна й майсторът.
— Разбира се — отвърна Аомаме.
— Ни най-малко — добави Аюми.
— Тази прекрасна дама да не е по-малката ти сестричка? — попита майсторът Аомаме.
— Има ли такъв вид?
— Не става дума за физическа прилика, а по-скоро за едно излъчване…
— Приятелка ми е — рече Аомаме. — Приятелка полицайка.
— Ама сериозно ли? — изгледа онзи Аюми с невярващ поглед. — С пистолет и прочее?
— Още никого не съм застреляла — каза Аюми.
— Ей, аз да не казах нещо злепоставящо, а?
— Няма страшно — успокои го Аюми.
Готвачът се захили и положи двете длани върху гърдите си.
— Все пак става дума за една високо ценена марка бургундско, което бихме предложили с чиста съвест всекиму. От реномирана изба, от добра реколта. Да не ви казвам колко банкноти от по десет хиляди йени струва обикновено.
Готвачът се оттегли, дойде сервитьорът и им наля от виното. Аомаме и Аюми се чукнаха. Звънът на чашите им напомни далечно ехо от божествени камбани.
— О! Такова чудесно вино не съм пила през живота си! — възкликна Аюми с присвити очи след първата глътка. — Нима е възможно някой да не хареса това вино?
— В света е пълно с мърморковци — каза Аомаме.
Двете се задълбочиха в менюто. Аюми четеше всяко описание по два пъти с острия поглед на печен юрист, съсредоточен в ключов договор: дали не пропуска нещо важно, някоя коварна клауза? Прехвърляше наум всеки член и параграф, преценяваше евентуалните им последствия и отражението им върху бъдещите печалби и загуби.
Седящата насреща Аомаме наблюдаваше развеселена спектакъла.
— Избра ли си най-после?
— Донякъде — каза Аюми.
— И какъв ти е изборът?
— Миди, салата с телешко филе и лук, и телешко „Ивате“, задушено в бордо. А ти?
— За мен супа от леща, топла зелена пролетна салата и морски дявол на скара в пергамент върху качамак. Съмнявам се, че се връзва особено с червеното ни вино, но пък то ни е безплатно, така че не се оплаквам.
— Какво ще кажеш да си ги делнем?
— Съгласна — каза Аомаме. — В такъв случай да започнем с пържени скариди.
— Прекрасно!
— И ако свършихме с избора, дай да затворим менютата, иначе сервитьорът никога няма да дойде.
— Вярно — съгласи се Аюми, затвори със съжаление менюто си и го остави на края на масата. Сервитьорът цъфна моментално и им взе поръчката.
— Всеки път, като свърша да давам поръчката си в ресторант, имам чувството, че нещо съм сбъркала — каза Аюми, след като сервитьорът си замина. — Ти нямаш ли го?
— О, дори да съм не съм направила най-добрия избор, нали все пак ще получа храна. Изобщо не може да се сравнява с някоя житейска грешка.
— О, не, разбира се — съгласи се Аюми. — Но за мен има значение. От малка съм си такава. Поръчвам си и почвам да се ядосвам: „Ама защо не си поръчах пържени скариди вместо хамбургер!“. Ти винаги ли си толкова хладнокръвна?
— Как да ти кажа? Поради ред причини родителите ми никога не ходеха на ресторант. Абсолютно никога. Не бях стъпвала в ресторант и много по-късно в живота си се научих да си избирам храна по меню и да си поръчвам онова, което искам да ям. Просто мълчах и дъвчех всичко, което ми се дадеше. Нямах правото да се оплаквам, че храната е безвкусна или гадна, или че не съм си дояла. Да ти кажа честно, и досега ми е все едно какво всъщност ям, стига да е полезно за здравето ми.
— Не може да бъде! Не те познавам добре, но изобщо нямаш такъв вид. По-скоро ми изглеждаш като някоя, която е израсла в заведения като сегашното.
В това отношение Аомаме можеше да е само благодарна на Тамаки Оцука. Как да се държиш в изискан ресторант, как да си избираш ядене, без да изглеждаш пълен идиот, как се поръчва вино или десерт, как да се отнасяш със сервитьора, как да държиш приборите — всичко това бе пределно ясно на Тамага и тя най-подробно подготви Аомаме. Освен дето я научи как да си подбира дрехите, как да носи накити и как да се гримира. За Аомаме всички тези неща бяха нови. Тамаки бе израснала в заможната хълмиста половина на Токио — Яманоте. Майка й, жена от хайлайфа, особено държеше на фините маниери и облеклото, в резултат на което Тамаки бе попила всичките необходими знания още преди да влезе в гимназията. Способна бе да общува на равна нога с възрастните. Аомаме погълна жадно всичките тези знания; ако нямаше такава чудесна учителка като Тамаки, днес щеше да е коренно различен човек. Често имаше чувството, че приятелката й е още жива и се спотайва някъде в самата нея.