Аюми май бе напрегната в началото, но всяка глътка вино й действаше все по-отпускащо.
— Ъъъ… ще те питам нещо, ама не си длъжна да ми отговаряш, аз само така. Нали няма да ми се разсърдиш?
— Няма да ти се разсърдя.
— Въпросът ми е малко така… особен, но не го задавам със задни мисли. Държа да сме наясно по тоя въпрос. Просто ме мъчи любопитство. И знам, че има хора, дето много се вбесяват от такива въпроси.
— Не се бой, няма да се вбеся.
— Сигурна ли си? Щото всички така разправят, пък после избухват.
— Аз съм по-специална, не се плаши.
— Случвало ли ти се е като малка някой мъж да прави с теб разни странни неща?
— Нямам такива спомени — завъртя глава Аомаме. — Защо питаш?
— Така ми дойде. Щом не ти се е случвало, хубаво. — И Аюми смени темата: — Я ми кажи, имала ли си някога любовник? Някой, с когото да си била по-така?
— Никога.
— Нито веднъж?
— Нито веднъж — потвърди Аомаме. И след известно колебание добави: — Честно да ти кажа, лиших се от девствеността си чак на двайсет и шест.
Аюми загуби дар слово. Остави ножа и вилицата, попи устни със салфетката и изгледа Аомаме с присвити очи:
— Красавица като теб? Не мога да повярвам.
— Просто не се интересувах.
— Не се интересуваше от мъже ли?
— Имаше едно момче, в което се влюбих — каза Аомаме. — Тогава бях на десет. И го хванах за ръка.
— Влюбила си се в момче, когато си била на десет. И нищо повече?
— Нищо.
Аюми пак взе ножа и вилицата и взе да реже една скарида с дълбоко замислен вид.
— И къде е сега това момче? С какво се занимава?
— Нямам представа — завъртя глава Аомаме. Бяхме съученици в трети и четвърти клас в Ичикава, в префектура Чиба, но в пети клас ме преместиха в едно токийско училище и нито го видях повече, нито съм чувала нещо за него. Знам само, че ако е още жив, ще е на двайсет и девет. Вероятно ще направи трийсет през есента.
— Да не искаш да кажеш, че никога не ти се е щяло да разбереш къде е и какво прави? Това не е чак толкова трудно, да ти кажа.
Аомаме завъртя категорично глава:
— Никога не ми е идвало да взема инициативата в свои ръце и да проуча как стоят нещата.
— Интересна работа. Аз да бях, земята щях да обърна да го намеря. Щом толкова си го обичала, вземи да го издириш и да му го кажеш в очите.
— Не искам така да стане — каза Аомаме. — Искам някой ден да го срещна съвсем случайно — на улицата, да речем, или в някой автобус.
— Съдба. Случайна среща.
— Нещо от тоя род — рече Аомаме и отпи от чашата си. — И точно тогава ще му се разкрия: „През целия си живот съм обичала само теб“.
— Страхотна романтика! — възторгна се Аюми. — Само дето шансовете да го срещнеш по този начин ми се струват доста мижави. — Да не говорим, че не си го виждала изобщо от двайсет години насам. Може коренно да се е променил. Та като се разминеш с него по улицата, изобщо да не го познаеш.
— Ще го позная — настоя Аомаме. Колкото и да се е променило лицето му, моментално ще го разпозная. Няма начин да го пропусна.
— Защо си толкова сигурна?
— Защото съм.
— Значи и досега го чакаш, уверена, че случайната ви среща неминуемо ще се състои.
— Да. И затова не пропускам да огледам всеки, който върви насреща ми по улицата.
— Невероятно! — каза Аюми. — Но цялата ти обич към него не ти пречи да правиш секс с други мъже… или поне не ти е пречела, след като си станала на двайсет и шест?
— Случи се нещо — кимна Аомаме. — И то напълно ме промени. Но сега, точно тук, нямам желание да говоря на тази тема. Извинявай.
— Нищо лошо — рече Аюми. — Аз ли ти развалих настроението с моите тъпи въпроси?
— Ни най-малко — отвърна Аомаме.
Изядоха в мълчание донесения им от сервитьора бульон и подновиха разговора си чак след като положиха лъжиците и онзи отнесе купичките им.
— Ама хич ли не те е страх? — попита Аюми.
— От кое да ме е страх?