Може пък светът наистина да свършва, рече си.
— И да идва царството небесно — промърмори си Аомаме.
— Нямам търпение — каза някой някъде.
Шестнадесета глава
(Тенго): Радвам се, че ти хареса
На Тенго му трябваха десет дни да пренапише „Въздушната какавида“, преди да я предаде на Комацу като нова творба, след което му се насъбраха куп тихи, спокойни дни. Преподаваше три дни седмично в школата за зубрене и веднъж седмично се събираше с омъжената си приятелка. През останалото време се занимаваше с къщна работа, ходеше на разходки и си пишеше романа. Отмина и април. Вишневият цвят се разпиля, дърветата напъпиха, цъфнаха магнолиите и сезоните следваха своя ход. Дните се точеха равномерно, редовно, безсъбитийно. Точно за такъв живот си мечтаеше Тенго — всяка седмица да прелива автоматично и гладко в следващата.
Но при цялата тази еднаквост стана видима и една определена промяна. Хубава промяна. Тенго осъзна, че докато работи върху романа си, у него се надига нов извор. Не че от него бликаше буйно вода; по-скоро бе някакво слабо църцорене измежду скалите. Притокът можеше да е ограничен, но пък беше постоянен и нарастваше капка по капка. А и той за никъде не бързаше. Не усещаше никакъв натиск. Трябваше единствено да чака търпеливо водата да се събере в каменното корито дотолкова, че да може да си гребне от нея. Тогава сядаше на бюрото, превръщаше загребаното в думи и повествованието следваше естествения си път.
Изглежда, съсредоточеното пренаписване на „Въздушната какавида“ бе отместило някаква скала, която дотогава заприщваше извора му. Не можеше ни най-малко да си обясни защо така се получи, но категорично имаше чувството, че се е махнал някакъв капак. Струваше му се, че тялото му е олекнало, че се е измъкнал от някаква теснина и сега може свободно да протегне ръце и крака. „Въздушната какавида“ очевидно бе стимулирала нещо, което от много време се беше таило в душата му.
Освен това Тенго усещаше как у него нараства и нещо като надигащо се желание. За пръв път в живота си имаше подобно чувство. През цялото му учене в гимназията и в университета треньорът по джудо и съотборниците му не спираха да повтарят: „Имаш и талант, и сила, и упорито тренираш, само дето ти липсва желание“. Май бяха прави. Липсваше му онази амбиция да побеждава на всяка цена и тъкмо поради това редовно стигаше до полуфинали и финали, но губеше решителния мач за титлата. И тази му склонност се проявяваше във всичко, не само в джудото. Беше по-скоро кротък, отколкото нахъсан. Същото беше и с белетристиката. Постигаше доста в стилово отношение и фабулите му също си ги биваше, но творбите му не успяваха да сграбчат читателя за гърлото. Все нещо им липсваше. Затова вечно стигаше до краткия списък, но така и не вземаше наградата „Нов писател“, както отбеляза Комацу.
Но след като приключи с пренаписването на „Въздушната какавида“, Тенго за пръв път в живота си изпита отчаяние. Докато я преработваше, бе изцяло погълнат от тази си дейност и ръцете му се движеха без мисъл. Но след като завърши творбата и я предаде на Комацу, усети как го завладя някакво всеобхватно чувство на безсилие. А щом безсилието поспадна, някъде отвътре се надигна нещо като гняв. И гневът бе насочен към самия него. Използвах чужда повест да създам преработка, което е равносилно на литературна фалшификация, и при това го направих с много по-голям плам, отколкото влагам в собственото си творчество. А нали писател беше уж онзи, който открива в себе си скрития разказ и го облича в подходящи слова? Не те ли е срам от себе си? И ти би трябвало да можеш да напишеш нещо сравнимо по качество с „Въздушната какавида“, но първо трябва да го решиш. Не е ли така?
Оставаше да го докаже на себе си.
Тенго реши да зареже написания дотук ръкопис и да започне чисто нова история, от нулата. Затвори очи и остана дълго заслушан в капките от ручейчето в душата му. По някое време думите взеха да му се явяват естествено. Лека-полека, без да си дава зор, започна да ги оформя в изречения.
В началото на май за пръв път от много време му се обади Комацу. Телефонът иззвъня преди девет вечерта.
— Всичко е готово — обяви Комацу развълнувано. Нещо, което рядко му се случваше.