В началото Тенго не схвана за какво става дума.
— Кое е готово?
— Как кое? Само преди минута присъдиха наградата „Нов писател“ на „Въздушната какавида“. С единодушно решение на журито, без обичайните прения. Но при такава мощна творба то си беше буквално неизбежно. Та нещата вече се задвижват. Оттук нататък вършим общо дело, Тенго. Дай да не жалим усилия.
Тенго хвърли поглед към стенния календар. Вярно, че днес бе денят, в който журито щеше да определи победителя. Тенго толкова се бе залисат в собствения си роман, че беше загубил всякаква представа за време.
— И сега какво? За церемонията по награждаването питам.
— Утре ще излезе във вестниците. Във всеки един вестник в цялата страна. В повечето — със снимки. Сензационно: седемнадесетгодишна хубавица печели наградата. Не ме разбирай погрешно, но в случая става дума за много по-ценна новина, отколкото ако беше спечелил някой тридесетгодишен даскал от школа за зубрене с вид на пробуждащ се от зимен сън мечок.
— Далеч по-ценна — съгласи се Тенго.
— Церемонията по награждаването е насрочена за 16 май в един хотел в Шинбаши. Отсега съм уредил пресконференцията.
— Фука-Ери ще присъства ли?
— Този път поне със сигурност. Няма начин победителят в конкурса „Нов писател“ да не присъства на награждаването си. И ако всичко мине без особени сътресения, от там нататък възприемаме политика на пълна тайнственост. „Съжаляваме, но авторът не желае да участва в публични изяви.“ Така ще заглушим любопитството им и истината няма никога да излезе наяве.
Тенго се напъна да си представи Фука-Ери на пресконференция в хотелска зала. Редица микрофони, светкавици от фотоапаратите. Образът нещо не се получаваше.
— Защо толкова държите на тази пресконференция? — попита.
— Поне веднъж трябва да стане, от благоприличие.
— Пълен провал ще е!
— Тъкмо това ще е и твоята задача, Тенго — да не допуснеш да стане провал.
Тенго се умълча. На хоризонта се появиха злокобни черни облаци.
— Ало, там ли си още? — запита Комацу.
— Тук съм. Какво точно значи това моя задача?
— Да обучиш Фука-Ери какво представлява една пресконференция и как да се държи на нея. Поначало въпросите винаги са почти едни и същи, така че обмисли отговори на онези, които вероятно ще й бъдат зададени, и я научи мотамо какво да отговаря. Ти нали преподаваш в училище за зубрене. Сигурен съм, че разбираш от тия неща.
— Вие разчитате на мен да свърша това?
— Разбира се. По някаква причина тя ти има пълно доверие. И ще те слуша. Няма как аз да го направя. Та тя дори не се е съгласила още да се срещне с мен.
Тенго въздъхна. Съжали, че не е прекъснал всякакви връзки с „Въздушната какавида“. Нали направи всичко, което се искаше от него? Сега не щеше нищо друго, освен да се отдаде на собствения си роман. Нещо обаче му нашепваше, че нещата няма да са толкова прости, а лошите предчувствия се оказват много по-верни от добрите.
— Свободен ли си вдругиден вечерта? — попита Комацу.
— Да.
— В шест вечерта в обичайното кафене в Шинджуку. Фука-Ери ще те чака.
— Не мога да изпълня задачата — каза Тенго. — Нищо не разбирам от пресконференции. Дори една не съм гледал през живота си.
— Нали искаш да си писател? Представи си я. Нима не е това работата на писателя — да си представя неща, които никога не е виждал?
— Да, но нали вие ми казахте, че от мен се иска само да преработя „Въздушната какавида“ и да оставя всичко останало на вас, а аз само ще седя на тъчлинията и ще наблюдавам останалата част от мача?
— Виж какво… С най-голямо удоволствие бих се захванал сам. Никак не обичам да се моля на хората да вършат нещо вместо мен, но в случая точно това правя: умолявам те ти да се заемеш с тази работа, понеже аз не мога. Не ме ли разбираш? Представи си, че сме в лодка, която се носи надолу по бързея. И двете ми ръце стискат руля, затова те карам да поемеш греблото. Ако ми откажеш, лодката ще се разбие и може да се издавим всички, включително и Фука-Ери. А ти не желаеш това да се случи, нали?
Тенго пак въздъхна. Защо вечно се завираше в някой ъгъл, където нямаше възможност да се измъкне?
— Окей. Ще направя каквото мога. Но не обещавам, че ще успея.
— Повече и не искам от теб — отвърна Комацу. — Много ще съм ти задължен. Защото, като гледам, Фука-Ери май е решила да не разговаря с никой друг освен с теб. А, и още нещо: двамата с теб ще трябва да основем нова компания.