— На мен никога не ми дължите извинения — рече Аомаме.
Тамару внесе поднос с каничка билков чай и го наля в две изискани чашки. Затвори вратата след себе си и остави двете жени насаме. Пиеха си чая безмълвно, заслушани в Доулънд и загледани в пламъците на разцъфтелите азалии в градината. Всеки път, когато попаднеше тук, Аомаме имаше чувството, че е влязла в съвсем друг свят. Въздухът бе тежък, а и самото време протичаше по свой си особен начин.
— Винаги, когато слушам тази музика — каза вдовицата, — ме спохождат странни усещания по отношение на времето. — Тя едва ли не бе разчела мислите на Аомаме. — Даваш ли си сметка, че преди цели четиристотин години хора са слушали същата музика, която и ние с теб слушаме в момента! Това не те ли кара да се чувстваш особено?
— Кара ме — призна Аомаме, — но като се замисли човек, преди четиристотин години хората са гледали и същата луна, която виждаме днес.
Вдовицата погледна леко изненадана Аомаме. После кимна.
— Всъщност много си права. От такъв ъгъл, като го погледнеш, престава да ти е загадъчно как хората слушат една и съща музика, макар че ги делят четиристотин години.
— Но май трябваше по-скоро да кажа „почти същата луна“.
Аомаме погледна вдовицата, но забележката й май не направи никакво впечатление на по-възрастната жена.
— За изпълнението на този компактдиск са свирили на старинни инструменти, за каквито навремето е била написана тази музика, така че звучи приблизително така, както е звучала и тогава. И музиката е като луната.
— Но дори и нещата да са едни и същи — каза Аомаме, — навремето са ги възприемали по съвсем различен начин. Нощите тогава са били много по-тъмни, така че луната им се е струвала много по-голяма и по-ярка. Да не говорим, че тогава не са имали нито плочи, нито касети, нито компактдискове. Не са можели да слушат хубава музика, когато им се е приисквало: музикалните изпълнения винаги са били нещо специално.
— Съвършено права си, струва ми се — рече вдовицата. — Днес разполагаме с такива удобства и вероятно по тази причина сетивата ни са силно закърнели. Дори луната на небето да е една съща, вероятно виждаме нещо съвсем различно. Преди четиристотин години сигурно сме имали по-богата душевност, която е била много по-близка до природата.
— Но пък и светът е бил жесток. Повече от половината деца са измирали в ранното си детство от хронични епидемии и недохранване. Хората гинели като мухи от паралич, туберкулоза, едра шарка и морбили. Малцина са доживявали до четиридесет. Жените раждали толкова много деца, че на тридесет години вече били беззъби бабички. Хората прибягвали често до насилие, за да оцелеят. Невръстни дечица били карани да вършат толкова тежък физически труд, че костите им се деформирали, а малки момиченца ежедневно били принуждавани да проституират. А, предполагам и малки момченца. Повечето хора водели изключително ограничен живот в светове, които нямали нищо общо с богатството на сетивата или духа. Улиците на градовете били пълни със сакати, просяци и престъпници. Само много малка част от човечеството е имала времето да се заглежда в луната с някакво дълбоко чувство, да се радва на Шекспирова пиеса или да слуша прекрасната музика на Доулънд.
— Каква интересна личност си само! — усмихна се вдовицата.
— Най-обикновен човек съм. Просто обичам да чета книги. Особено исторически.
— И аз обичам историческите книги. Понеже ни учат, че поначало не сме се изменили от онези далечни времена. Е, може да има известни разлики в облеклото и в начина на живот, но затова пък няма особени разлики в мисленето и действията ни. В крайна сметка излиза, че човек не е нищо повече от носител — или проводник — на гените. Които ни шпорят до смърт, сякаш сме някакви състезателни коне, поколение подир поколение. А гените не разсъждават с категории като „добро“ и „зло“. Все им е едно дали сме щастливи, или нещастни. За тях човекът е просто средство към определена цел. Интересува ги единствено кое е най-ефикасно за тях.
— И въпреки това няма как да не разсъждаваме кое е добро и кое лошо. Това ли искате да кажете?
Вдовицата кимна и се усмихна:
— Точно това. Човек няма как да не се замисля за тези неща. Но онова, което определя основата, върху която живеем, са гените. Откъдето, естествено, възниква противоречие.
С което разговорът им за историята приключи. Допиха билковия си чай и се заеха с тренировката по бойни изкуства.