Същия този ден вечеряха у вдовицата.
— Не мога да ти предложа нищо повече от една скромна вечеря, ако не възразяваш — каза вдовицата.
— Мен ме устройва — отвърна Аомаме.
Тамару вкара ястията със сервитьорска количка. Храната несъмнено бе приготвена от професионален майстор готвач, но сервирането й можеше да извърши единствен Тамару. Извади бутилка бяло вино от кофичката с лед и с обиграни жестове им наля. Двете опитаха виното. Притежаваше прекрасен букет и бе идеално охладено. Вечерята се състоеше от варени бели аспержи, салата „Ница“, омлет с месо от морски раци, хлебчета и масло — нищо друго. Всички съставки бяха пресни и с превъзходен вкус, а порциите — умерени. Вдовицата поначало поемаше храна в малки количества. Боравеше изискано с ножа и вилицата и като птиче поднасяше залъче подир залъче към устата си. През цялата вечеря Тамару стоя в най-далечния ъгъл на помещението. Аомаме не преставаше да се учудва как един физически толкова мощен човек може да скрива присъствието си за толкова дълго.
По време на вечерята двете си разменяха само кратки изрази, като се съсредоточиха върху онова, което поглъщаха. Чуваше се тиха музика: концерт за виолончело на Хайдн — друга любима пиеса на вдовицата.
След като чиниите бяха отсервирани, донесоха каничка с кафе. Тамару им наля и тръгна заднешком да излиза, а вдовицата му даде знак с вдигнат пръст:
— Благодаря, Тамару. Свободен си.
Тамару кимна с уважение и излезе — както винаги, с безшумни стъпки. Вратата се затвори беззвучно зад гърба му. Докато двете си пиеха кафето, музиката свърши и в стаята отново се възцари тишина.
— Ние двете си имаме доверие, нали? — попита вдовицата, загледана право в очите на Аомаме.
Аомаме се съгласи — кратко, но безапелационно.
— Пазим няколко важни тайни — отбеляза вдовицата. — И всяка от нас държи в ръцете си съдбата на другата.
Аомаме кимна безмълвно.
Тъкмо в тази стая бе решила Аомаме преди време да сподели тайната си с вдовицата. Спомняше си деня с пределна яснота. Открай време знаеше, че все някой ден трябва да сподели с някого носената в сърцето й тайна. Щеше да я държи заключена в себе си само за известно време, а това време вече се приближаваше към своя край. Затова още при първия опит на вдовицата да я предразположи Аомаме с готовност отвори широко вратата.
И й разказа как най-добрата й приятелка бе загубила душевното си равновесие след двегодишно физическо насилие от страна на съпруга й и понеже не могла да избяга от него, се самоубила. Аомаме изчакала да измине цяла година, преди да си намери извинение да посети оня в дома му. Там, след като изпълнила предварително замисления си сложен сценарий, го убила с единствено пробождане с иглата в тила. Нямало нито кръвотечение, нито видима раничка. Приписали смъртта му на заболяване. У никого не възникнали подозрения. А Аомаме не смятала, че е извършила лошо дело — нито тогава, нито по-късно. Нямала и угризения на съвестта, макар този факт ни най-малко да не облекчаваше бремето, че умишлено е отнела човешки живот.
Вдовицата изслуша дългата изповед на Аомаме внимателно, без да я прекъсва със забележки, щом Аомаме се запънеше в подробното си описание. Чак след като разказът свърши, вдовицата я помоли да разясни отделни подробности. После се пресегна и дълго държа, здраво стискайки, ръката на Аомаме.
— Съвсем правилно си постъпила — каза бавно и убедено. — Ако го беше оставила да живее, сигурно е щял да причини същото и на други жени. Такива мъже винаги си намират жертви. Природата им ги кара да го повтарят многократно. А ти си изкоренила злото. Бъди сигурна, че не е било въпрос само на лично отмъщение.
Аомаме зарови лице в дланите си и се разрида. Плачеше за Тамаки. Вдовицата извади отнякъде носна кърпа и обърса сълзите й.
— Най-странно е съвпадението — рече с глух, но решителен глас, — че и аз навремето причиних изчезването на един мъж поради почти същите причини.
Аомаме вдигна глава и я изгледа. Не намираше думи да й отговори. Какво искаше да й каже вдовицата?
— Не го сторих лично, разбира се — продължи вдовицата. — Нямам нито нужната физическа сила, нито специалната ти подготовка. И все пак успях да причиня изчезването му със средствата на мое разположение, без да останат никакви конкретни улики. Както и в твоя случай, дори да се явя по своя воля в полицията и да направя самопризнание, пак няма да може да се докаже. Предполагам, че ако наистина след смъртта има някакъв страшен съд, ще бъда съдена от някои бог, но това ни най-малко не ме плаши. Не съм сторила нищо лошо. И си запазвам правото да защитя справедливостта на моя случай пред когото и да било. — Въздъхна с явно облекчение и заключи: — Е, сега всяка една от нас държи в ръцете си най-дълбоката тайна на другата, нали така?