Аомаме все пак недоумяваше какво искаше да й каже вдовицата. Причинила изчезването на някакъв човек ли? На границата между дълбокото съмнение и огромния шок, лицето на Аомаме взе да губи нормалните си черти. За да я успокои, вдовицата се захвана да й разкаже с най-спокоен тон какво всъщност се беше случило.
Обстоятелства, сходни със случая на Тамаки Оцука, довели и собствената й дъщеря до самоубийство, обясни вдовицата. И тя се била омъжила за неподходящ мъж. Вдовицата от самото начало била наясно, че бракът им няма да е сполучлив. И с просто око се виждало, че мъжът притежава особен характер. Вече бил замесен в няколко съмнителни ситуации и явно причината за това била дълбоко вкоренена у него. Но нямало как да спре дъщеря си да се омъжи. Както и се очаквало, в младото семейство случаите на насилие се заредили един след друг. Дъщерята постепенно загубила и малкото останало й себеуважение и самочувствие и потънала в дълбока депресия. Лишена от собствена воля, тя все повече се чувствала като мравка в съд с пясък. Накрая погълнала голям брой сънотворни таблетки с помощта на уиски.
Аутопсията установила по тялото й многобройни признаци на насилие: синини от удари с юмрук и с разни тъпи предмети, счупени кости и куп белези от гасени в кожата й цигари. И по двете й китки имало следи от връзване. Онзи явно обичал да ползва въжета. Зърната на гърдите й били деформирани.
Полицията привикала съпруга на разпит. Той си признал за част от насилието, но твърдял, че то било част от сексуалната им практика, по взаимно съгласие, за задоволяване на предпочитанията на съпругата му.
Както и при Тамаки, полицията не успяла да намери основания за съдебно преследване срещу съпруга. Жена му не била подавала никакво оплакване, а сега била вече покойница. Съпругът имал определено обществено положение и бил наел адвокат с опит в криминалните дела. А пък и изобщо нямало място за съмнение, че смъртта й се дължала на самоубийство.
— И вие го убихте ли? — посмя да попита Аомаме.
— Не, не го убих. Поне не този човек — отвърна вдовицата.
И понеже не успя да предугади накъде води този й отговор, Аомаме продължи само да я гледа безмълвно.
— Този отвратителен човек, бившият съпруг на дъщеря ми, е все още на този свят. Всяка сутрин се събужда в леглото си и върви по улицата на собствените си два крака. Онова, което съм му намислила, не е някакво елементарно убийство.
И млъкна за миг, да може Аомаме да схване докрай думите й.
— Бившият ми зет е съсипан в социално отношение. Нищо не е останало от общественото му положение. По някаква случайност притежавам точно този вид власт. А той е слабохарактерен. Има някаква интелигентност, дар слово и известност, но в крайна сметка е слаб и жалък. Към насилие спрямо съпругите и децата си прибягват единствено слабохарактерните мъже. Собствената им слабост ги подтиква да си избират жертвите сред още по-слабите. Не ми представляваше никаква трудност да го съсипя. А веднъж съсипан, такъв човек никога не може да се възстанови. Дъщеря ми почина отдавна, но аз и до днес го държа под око. Ще пресека и най-малкия признак на възстановяване. Жив е, но животът му е като на труп. А и няма смелост да се самоубие. И аз не желая да му направя тази услуга да го убият. Наумила съм си да го тормозя безмилостно, но без да го убивам, все едно го дера жив. Причиних изчезването на съвсем друг човек. По практически съображения се наложи да причиня преместването му на друго място.
И вдовицата се впусна да разправя подробностите на Аомаме. Една година след смъртта на дъщеря й вдовицата основала частен приют за жени, жертви на подобно домашно насилие. Притежавала малък двуетажен блок с апартаменти върху съседен парцел до къщата с върбите в Адзабу, който стоял необитаван, понеже била замислила да го бутне. Вместо това решила да го ремонтира и да приютява там жени, които нямало къде другаде да отидат. Открила в центъра на града и консултация, към която жертвите на домашно насилие можели да се обърнат за съвет, най-вече от местните адвокати. В консултацията работели на смени доброволки, които интервюирали пострадалите жени и им давали съвети по телефона. Оттам поддържали редовна връзка с вдовицата у дома й. Нуждаещите се спешно от подслон жени пращали в приюта, често заедно с децата им (сред които имало и тийнейджърки, обект на сексуални посегателства от страна на бащите им). Оставали в блока, докато им уредели нещо по-постоянно. Осигурявали им най-необходимото — храна, дрехи, а и те си помагали взаимно в комунален стил. Вдовицата лично покривала всичките им разходи.