Адвокати и съветници посещавали редовно приюта да проследят как се поправяли жените и да обсъждат плановете им за бъдещето. Когато имала свободно време, посещавала ги и вдовицата, изслушвала всяка жена поотделно и ги съветвала. Понякога ги уреждала на работа или в постоянно жилище. Ако възникнел проблем, налагащ физическа намеса, както в случаите, в които съпругът научавал къде е жена му и идвал да си я прибере насила, в приюта отивал Тамару. Нямал равен по бързото и находчиво разрешаване на подобни проблеми.
— Имаше обаче и случаи, с които не можех да се справя нито аз, нито Тамару, та дори и юристите.
На Аомаме й направи впечатление, че щом заговореше, по лицето на вдовицата се появяваше някакъв бронзов блясък, а в същото време обичайната й благовъзпитана изисканост постепенно изчезваше. Онова, което я заместваше бе нещо, преминаващо отвъд нормалния гняв или възмущение. Изглежда, ставаше дума за онази малка, твърда, безименна сърцевина, която обитава най-дълбоката част на ума. Но въпреки промяната на лицето й, гласът й си оставаше както винаги, спокоен и безстрастен.
— Естествено, решението дали даден човек да съществува, или да не съществува, не може да се базира единствено на практически съображения — като например, че липсата му ще елиминира необходимостта от развод, да речем, или ще ускори изплащането на застраховката му „Живот“. Към подобни действия прибягвахме само като последна възможност, след подробна и безпристрастна преценка на всички фактори, която в крайна сметка ни налагаше извода, че въпросният човек не заслужава и капка милост. Става дума за онези мъже паразити, които се прехранват единствено с кръвта на слабите! За неизлечими мъже, с изкривени мозъци! Те нямат интерес да се лекуват, а и ние не намираме у тях нищо ценно, което да оправдае оставането им на този свят!
Вдовицата млъкна и за миг изгледа Аомаме с поглед, който можеше да разбие и скала. След което продължи с обичайния си равен тон:
— По отношение на такива мъже нямаме друг избор, освен да ги накараме да изчезнат по един или друг начин — като винаги полагаме грижи да не привличаме хорското внимание.
— Нима това е възможно?
— Човек може да изчезне по ред най-различни начини — отвърна вдовицата и направи пауза, за да наблегне на думите си. — А аз съм в състояние да уредя нечие изчезване по определени начини. Притежавам подобна власт.
Аомаме се напъваше да проумее казаното, но думите на вдовицата бяха прекалено мъгляви.
— И двете сме изгубили някого, който е бил от огромно значение за нас — продължи вдовицата. — Загубили сме близките си по един възмутителен начин, белезите от които са дълбоки. Подобни сърдечни рани вероятно никога не зарастват. Но ние не бива вечно да седим и да си ближем раните. Длъжни сме да станем и да предприемем следващата стъпка — не заради личното ни отмъщение, а в името на една по-всеобхватна справедливост. Съгласна ли си да ми помагаш в моята работа? Трябва ми кадърна сътрудничка, в която да имам пълно доверие — жена, с която да споделям своите тайни и мисия. Би ли се нагърбила с тази роля? Имаш ли желание да се присъединиш към мен?
На Аомаме й трябваше известно време да смели напълно думите на вдовицата. Изслушала бе една невероятна изповед и не по-малко невероятно предложение. А за да прецени отношението си към това предложение, й трябваше още време. Докато подреждаше мислите в главата си, вдовицата пазеше абсолютна тишина, замръзнала на стола си, без да откъсва очи от Аомаме. Не бързаше за никъде. И беше готова да чака толкова, колкото трябва.
Няма съмнение, че тази жена е обсебена от някаква форма на лудост, разсъждаваше Аомаме. Но самата тя никак не е луда, нито пък е психически болна. Напротив, умът й е стабилен като скала, непоклатимо уравновесен. И това се потвърждава от редица доказателства. Така че не е лудост, а нещо което само напомня на лудост. Някакво предубеждение, да речем. И сега тя иска да споделям с нея тази нейна лудост, предразсъдък или каквото искаш го наречи. С уравновесеност като нейната. И смята, че притежавам необходимата квалификация.