Колко дълго бе разсъждавала? Изглежда, в един момент, погълната от мислите си, бе изгубила усета си за време. Единствено сърцето й го отмерваше със своя твърд фиксиран ритъм. Аомаме посети няколко скрити кътчета в душата си, така както рибата плува срещу течението на реката. И откри там познати гледки и отдавна забравени аромати, нежна носталгия и жестока болка. Изведнъж, незнайно от какъв източник, тънък светлинен лъч прониза тялото й. Стори й се, че по някаква загадъчна причина е станала прозрачна. Когато постави дланта си на пътя на лъча, можеше да гледа през нея. Внезапно и тялото й бе станало безтегловно. И точно в този миг Аомаме си помисли: Дори ако се отдам на тази лудост — или предразсъдък — още тук, на мига, дори ако това ми отдаване ме унищожи, дори ако този свят изчезне напълно, какво толкова ще загубя?
— Разбирам — каза Аомаме. Млъкна и прехапа устна. И добави: — Готова съм да ви помогна по всякакъв начин.
Вдовицата се пресегна и сграбчи и двете й ръце. От този миг нататък двете с Аомаме имаха своя обща тайна, обща мисия и обща цел, граничеща с лудост. А можеше да си е и чиста лудост, но Аомаме не успяваше да види разделителната линия. Мъжете, които тя и вдовицата изпращаха съвместно в някакъв отвъден свят, бяха онези, за които от нито една гледна точка не можеше да се намери повод за помилване.
— Преместването на мъжа от хотела в Шибуя в друг свят е станало сравнително наскоро — промълви вдовицата. Говореше за „преместването“ му в друг свят така, както се говори за някоя мебел.
— След четири дни се навършват точно два месеца.
— Все още не са минали два месеца, така ли? — продължи вдовицата. — Не би трябвало в такъв случай да те моля толкова скоро да вършиш друга работа. Бих предпочела да са минали поне шест месеца. Прекомерното им сгъстяване само ще увеличи психическото ти бреме. Но не става дума за… как да го кажа?… за някаква обикновена задача. А да не забравяме, че току-виж някой се усъмнил в зачестилите инфаркти сред свързаните с приюта ми мъже.
— Ами да — подсмихна се Аомаме, — на този свят е пълно със скептици.
И вдовицата се усмихна:
— Както знаеш, аз съм изключително внимателен човек. Не вярвам в съвпадения, предсказания или в добрия късмет. В действията си спрямо тези мъже търся най-приемливите възможности и вземам окончателното решение едва след като се убедя окончателно, че такива възможности липсват. И когато, като крайно средство, предприема съответната стъпка, елиминирам абсолютно всички възможни рискове. Оглеждам най-внимателно и най-малките подробности, подготвям се, без да пестя никакви усилия, и едва след като съм се убедила, че акцията ми ще е успешна, се обръщам към теб. Благодарение на този ми метод досега не сме имали нито един проблем. Нали е така?
— Напълно права сте — каза Аомаме и наистина беше убедена, че е така. Подготвяше оръжието си, отиваше на определеното място и заварваше ситуацията точно такава, каквато я предвиждаше планът. И забиваше — веднъж — игличката точно в онази точка на тила на мъжа. И си тръгваше чак след като се убедеше, че човекът се е „преместил на ново място“. Досега всичко минаваше гладко и систематично.
— Но в нововъзникналия случай — продължи вдовицата — за съжаление, май ще се наложи да се заемеш с едно далеч по-голямо предизвикателство. Планът ни все още не е окончателно изготвен и са налице много неясни моменти. Вероятно този път няма да мога да подготвя предварително ситуацията, както правех досега. С други думи, нещата този път ще са по-различни.
— Различни в какъв смисъл?
— Като начало, положението на мъжа не е никак обикновено — рече вдовицата. — Което ще рече, на първо място, че около него е изградена непробиваема система за сигурност.
— Да не би да е политик или нещо такова?
— Не, не е политик — завъртя глава вдовицата. — Но за това ще говорим по-нататък. Потърсих решение, което да не налага да пращам точно теб, но не излезе нищо подходящо. Към подобно предизвикателство не се подхожда с обикновени средства. Много съжалявам, но не намирам друг вариант, освен да те помоля да се включиш.
— Спешен ли е случаят?
— Не особено. Нито има срок, в който трябва да го разрешим. Но колкото повече отлагаме, толкова повече хора могат да пострадат. А възможностите, които ни се удават, са ограничени. Никой не може да каже кога ще ни изпадне втора такава.