Навън се беше стъмнило. Остъклената стая бе обгърната от тишина. Аомаме се чудеше дали луната е изгряла. Но от сегашното си място не можеше да я види.
— Възнамерявам да ти опиша ситуацията в най-пълни подробности. Но преди това бих желала да те запозная с една жена. Искаш ли да отидем да я видим?
— Във вашия приют ли е наставена?
Вдовицата пое бавно дъх и нададе някакъв тих звук с гръкляна си. А в очите й се появи особен блясък, какъвто Аомаме досега не бе виждала.
— Изпратиха ни я от консултацията преди шест месеца. През първите четири седмици и една дума не каза. Бе в някакво замаяно състояние и бе загубила способността си да говори. Известни ни бяха само името и възрастта й. От социалните грижи я намерили заспала в ужасно състояние на една гара, взели да си я прехвърлят от една служба на друга, докато накрая стигнала до нас. Много часове прекарах да й говоря мъничко по мъничко. И много време ми отне, докато я убедя, че тук е в безопасност и не бива да се бои. И вече е в състояние да приказва по малко. Говори по един объркан, накъсан начин, но като сглобявам парчетата, успявам да добия най-обща представа какво я е сполетяло. Толкова ужасно е, че направо не ми се говори. Сърцето ми се къса.
— Пак ли някой жесток съпруг?
— Съвсем не — рече сухо вдовицата. — Тя е едва десетгодишна.
За по-пряко вдовицата и Аомаме прекосиха градината и влязоха през портичката в съседния двор. Приютът бе малка сграда с дървена конструкция, използвана навремето за жилище на част от многото слуги, работили за семейството на вдовицата. Самата двуетажна постройка притежаваше определен старовремски чар, но беше прекалено стара за даване под наем. За временен приют на жени, които няма къде другаде да отидат, обаче вършеше работа. Отгоре й бе разпрострял покровителствено клоните си стар дъб. В предната врата бе вградено чудесно пано от декоративно стъкло. Апартаментите бяха общо десет на брой, понякога бяха заети всичките, друг път — почти празни. Обикновено се обитаваха кротко от пет-шест жени. В този ден светеха прозорците на близо половината стаи. Къщата бе странно притихнала и само сегиз-тогиз се дочуваха детски гласчета. Самата сграда сякаш беше затаила дъх. Липсваше й нормалната гама от звуци, съпровождащи ежедневния бит. Бун, немската овчарка, бе вързана на верига близо до уличната порта. Щом някой се приближеше, изръмжаваше тихо, после излайваше неколкократно. Кучето бе обучено — неизвестно как и от кого — да лае бясно при появата на мъж, макар най-много да се доверяваше тъкмо на Тамару.
Когато видя, че вдовицата приближава, кучката спря да лае и вместо това замаха опашка и весело запръхтя. Вдовицата се наведе и я потупа няколко пъти леко по главата. Аомаме я погали зад ушите. Овчарката, изглежда, помнеше Аомаме. Умно куче, което по неизвестни причини обичаше да яде суров спанак. Вдовицата извади ключ и отключи предната врата.
— Една от жените тук се грижи за момичето — каза на Аомаме. — Помолих я да живее с нея в един и същ апартамент и да не я изпуска от очи. Рано е още да остава сама.
Жените от приюта се грижеха една за друга непрестанно и негласно биваха насърчавани да разказват какво са преживели, да споделят болката си. По-дълговременните обитателки съветваха новодошлите как да се приспособят към живота в къщата и им предаваха някои от най-важните вещи. Обикновено се редуваха да готвят и чистят, макар, естествено, да имаше и такива, които искаха единствено да ги оставят на мира и да не ги разпитват за изживяното; желанието им да не ги закачат и да не ги заговарят биваше уважено. Повечето жени обаче предпочитаха да разговарят и общуват с други жени, които бяха минали през подобни изпитания. Като се изключи забраната на алкохола, пушенето и присъствието на неупълномощени лица, правилата на общежитието бяха доста либерални.
В сградата имаше телефон и телевизор, които се намираха в общия хол. Обзавеждането му включваше стара холна гарнитура и маса за хранене. Повечето жени прекарваха по-голямата част от деня в този хол. Телевизора рядко го включваха, а дори когато работеше, звукът му бе намален до минимум. Жените предпочитаха да четат книги и вестници, да плетат или да си шушукат. Някои рисуваха. Общо взето, бе необичайно място, полуосветено и сякаш замряло, като да олицетворяваше някакъв междинен етап между реалния свят и света след смъртта. И в слънчеви, и в облачни дни, и денем, и нощем светлината тук не се променяше. Аомаме винаги имаше чувството, че няма работа тук и че е някаква нетактична неканена гостенка. Все едно че бе влязла в клуб, за членуването в който се изисква специална квалификация. Самотата на тези жени беше коренно различна от самотата, която мъчеше Аомаме.