Трите жени в хола посрещнаха със ставане на крака влизането на вдовицата. На Аомаме й стана ясно от пръв поглед, колко силно уважават тук възрастната жена.
— Продължавайте да се занимавате — подкани вдовицата трите жени. — Дошли сме само да се срещнем с Цубаса.
— Цубаса си е в стаята — каза една от жените, която се стори на Аомаме, че й е връстничка. Имаше дълга права коса.
— С нея е и Саеко. Цубаса май още не е готова да слезе — рече втората, малко по-възрастна жена.
— Няма как. Сигурно й е нужно още малко време — усмихна се вдовицата.
И трите жени кимнаха безмълвно. И трите знаеха много добре какво означава да ти е „нужно още малко време“.
Аомаме и вдовицата се качиха по стълбите и влязоха в един от апартаментите. Вдовицата уведоми дребната, доста невзрачна женица Саеко, че иска да остане насаме с Цубаса. Саеко се усмихна смутено и ги остави с десетгодишната Цубаса, като затвори вратата след себе си и слезе долу. Аомаме, вдовицата и Цубаса се настаниха около една масичка. Прозорецът бе затулен с плътна завеса.
— Тази дама се казва Аомаме — рече вдовицата на момичето. — Не се притеснявай, тя работи заедно с мен.
Момичето погледна Аомаме, после едва забележимо кимна.
— А това е Цубаса — завърши запознанството вдовицата. След което попита момичето: — Колко дни станаха, откакто дойде тук, Цубаса?
Момичето поклати глава — пак едва забележимо, — в смисъл, че не знае.
— Шест седмици и три дни — каза вдовицата. Ти може и да не броиш дните, но аз ги броя. Знаеш ли защо.
Момичето пак завъртя леко глава.
— Защото времето може да е много важно — обясни вдовицата. — И самото му отчитане може да е от огромно значение.
В очите на Аомаме Цубаса не се различаваше по нищо от другите десетгодишни момичета. Беше малко по-висока, отколкото се полагаше за възрастта й, но бе слаба и гърдите й още не се бяха развили. Имаше вид на страдала от хронично недохранване. Чертите й бяха приемливи, но лицето й бе съвършено безлично. Очите й напомняха на Аомаме за прозорци с матово стъкло — толкова малко можеше да се надникне през тях в душата й. Тънките сухи устни от време на време потръпваха в тик, сякаш се мъчеха да изкажат някоя дума, но отвътре не излизаше никакъв звук.
От книжния плик, който носеше, вдовицата извади шоколадови бонбони с швейцарски планински пейзаж на кутията. Изсипа съдържанието й върху масата — дузина красиво опаковани шоколадчета с различна форма. Подаде едно на Цубаса, едно на Аомаме и пъхна едно в собствената си уста. И Аомаме лапна нейното. След като ги видя, и Цубаса сложи едно шоколадче в устата си. Известно време и трите дъвчеха, без нищо да кажат.
— Спомняш ли си нещо от времето, когато беше на десет години? — попита вдовицата Аомаме.
— Много добре — отговори Аомаме.
Тогава бе хванала за ръка едно момче и се бе зарекла цял живот да го обича. Няколко месеца по-късно й дойде и първото месечно кръвотечение. А с него — и куп промени в самата Аомаме. Напусна вярата и скъса връзките с родителите си.
— И аз помня — каза вдовицата. — Когато бях на десет, баща ми ни заведе в Париж, където останахме цяла година. Той беше на дипломатическа служба. Живеехме в стара кооперация близо до Люксембургските градини. Бяха последните месеци на Първата световна война и гарите бяха препълнени с ранени войници, някои от тях още деца, други — старци. Париж е обаятелен през всички годишни сезони, но на мен от онова време ми останаха единствено спомени за кървавите превръзки. На фронта се водеше жестока окопна война и хора без ръце, крака и очи се скитаха по улиците му като някакви изоставени призраци. Единственото, на което се спираше окото ми, беше белотата на бинтовете им и чернотата на траурните ленти, които жените носеха над лактите си. Ковчезите се нижеха един подир друг на конски каруци към гробищата, а при преминаването на всеки нов ковчег хората извръщаха очи и стискаха устни.
Вдовицата се пресегна през масата. След секунден размисъл и момичето извади ръката си от скута и я положи в дланта на вдовицата. Вдовицата я стисна здраво. Сигурно, когато е била малка, и покрай нея са минавали парижките каруци с ковчезите, така са я държали за ръка майка й и баща й и са я утешавали, че няма нищо страшно, че нищо лошо няма да й се случи, че е в безопасност и не бива да се бои.