— Великолепно! — рече Комацу. — Разграби ли се едно списание, народът полудява от любопитство да прочете творбата, на която се дължи това. Така че издателите сега ще се юрнат да издадат „Въздушната какавида“ под формата на книга. Цел номер едно! На този етап вече няма значение дори дали ще спечели и наградата „Акутагава“, или не. Важното е да купуват книгата като топъл хляб! И помни ми думата: гарантирам ти, че държим в ръцете си един бестселър! Така че, Тенго, почвай отсега да мислиш как ще похарчиш всичките тия пари.
В едно от съботните вечерни вестникарски издания литературната страница бе посветена на „Въздушната какавида“ под заглавие, провъзгласяващо с едър шрифт, че списанието се е разпродало само за един ден. Неколцината критици бяха, общо взето, благосклонни. Творбата се отличавала със силния си стил, остра проницателност и богато въображение, каквито поначало не се очаквали от една седемнадесетгодишна авторка. Съдържала дори намек за нови възможности по отношение на литературния стил. „В творбата обаче се забелязва и достойната за съжаление склонност по-фантастичните елементи понякога да губят своя допир с действителността“, отбелязваше единият от критиците — единствената отрицателна забележка, която Тенго прочете. Но тонът и на този критик накрая омекваше: „Чакаме с интерес бъдещите творби на тази млада писателка“. Не, засега вятърът продължаваше да духа в съвсем правилната посока.
Фука-Ери се обади на Тенго в девет сутринта четири дни преди да излезе „Въздушната какавида“ в твърди корици.
— Стана ли — попита с обичайната си равна интонация, без въпросителен знак.
— Разбира се — отвърна Тенго.
— Свободен ли си днес следобед.
— След четири напълно.
— На последното място — попита Фука-Ери.
— Добре. Ще те чакам в същото кафене в Шинджуку в четири. А, между другото, много хубава си излязла на снимките във вестниците. Онези от пресконференцията.
— Бях със същия пуловер.
— Много ти отива.
— Понеже харесваш формата на бюста ми.
— И така да е. Но по-важното в случая е, че си направила добро впечатление на хората.
От нейния край Фука-Ери млъкна, сякаш бе сложила току-що нещо на полицата и сега го гледаше. Може би размишлява за връзката между формата на гърдите й и създаването на доброто впечатление. Но колкото повече сам разсъждаваше по този въпрос, толкова по-малко намираше Тенго връзка помежду им.
— Четири — каза Фука-Ери и затвори.
Когато Тенго влезе в обичайното кафене малко преди четири, Фука-Ери вече го чакаше заедно със седналия до нея професор Ебисуно. Той бе в бледосива риза с дълъг ръкав и тъмносив панталон. Както винаги, гърбът му бе идеално изправен. Спокойно можеше да мине за скулптура. Присъствието му все пак изненада Тенго. Ако можеше да вярва на Комацу, той вечно си стоял там горе, в планината.
Тенго седна насреща им и си поръча кафе. Дъждовният сезон още не бе почнал, но времето бе като за посред лято.
Но дори и в тази жега Фука-Ери си пиеше горещото какао. Професор Ебисуно си беше поръчал айскафе, но то си стоеше непокътнато. Ледът бе почнал да се топи и да образува прозрачен слой отгоре.
— Благодаря ти, че дойде — каза Професора.
Тенго получи кафето си и отпи.
Професор Ебисуно говореше бавно, сякаш изпробваше гласа си за пред хората:
— Засега всичко, изглежда, върви по план. Ти наистина допринесе значително към проекта. Огромен принос. Преди всичко, държа да ти благодаря.
— Благодаря ви за топлите думи, но както знаете, в конкретния случай аз официално не съществувам.
— Което не пречи и на официално несъществуващ човек да направи своя принос.