Професор Ебисуно разтърка длани над масата, сякаш ги грееше.
— Няма нужда да скромничиш — каза той. — Независимо от публичната фасада, теб все пак те има. Ако не беше ти, нещата нямаше да стигнат чак дотук, нито щяха да минат толкова гладко. Благодарение на теб „Въздушната какавида“ стана по-хубава, по-задълбочена и по-богата, отколкото можех дори да си представя. Тоя Комацу наистина има око за даровити хора.
Фука-Ери продължаваше да си пие мълчаливо какаото, както коте лочи мляко. Беше по семпла бяла блузка с къс ръкав и доста къса тъмносиня пола. Както винаги, без накити. Докато се привеждаше над чашата, дългата права коса закриваше лицето й.
— Държах да ти кажа всичко това лично, затова се вдигнах да дойда чак дотук — каза професор Ебисуно.
— Нямаше нужда да си правите толкова труд заради мен, Професоре. За мен пренаписването на „Въздушната какавида“ бе едно изключително полезно занимание.
— Което не пречи да ти се благодари като хората.
— Но не е толкова нужно. Ако не възразявате обаче, искам да ви задам едни личен въпрос във връзка с Ери.
— Нямам нищо против, стига да мога да ти отговоря.
— Чудех се дали вие сте всъщност законният й попечител.
— Не, не съм — завъртя глава Професора. — Имам желанието да съм, но както вече ти обясних, не мога да установя никакъв контакт с родителите й. Спрямо нея нямам никакви законни права. Но я прибрах в дома си, когато се яви преди седем години, и оттогава я гледам.
— В такъв случай не би ли било най-естествено да искате присъствието й да се държи в тайна? Едно нейно появяване в светлината на прожекторите би могло да стане повод за куп неприятности. Все пак тя е още непълнолетна.
— Неприятности ли? От какъв род? Например родителите й да заведат дело за попечителство или да я принудят да се върне в комуната ли?
— Нещо такова. Не съм съвсем наясно с вариантите.
— Да, притесненията ти са съвсем оправдани. Същевременно обаче другата страна също не е в състояние да предприеме очебийно действие. Защото, колкото повече Ери става публична фигура, толкова повече ще привлекат общественото внимание, ако се опитат да й направят нещо. А те най-вече не желаят да насочват внимание върху себе си.
— Под „те“, предполагам, че става дума за хората от Сакигаке?
— Точно така — отговори Професора. — За религиозна общност — юридическо лице Сакигаке. Да не забравяме, че съм посветил седем години от живота си на отглеждането на Ери и че тя несъмнено предпочита да продължи да живее у нас. В каквото и положение да се намират родителите й, факт е, че не са проявили и капка интерес към нея в продължение на цели седем години. Нямам никакво намерение да им я предам просто ей така.
Тенго млъкна за миг да подреди мислите си. После каза:
— Значи „Въздушната какавида“ съвсем заслужено е на път да стане бестселър. Ери привлича всеобщо внимание. И това на практика връзва ръцете на Сакигаке. Дотук — ясно. Но как според вас, Професоре, ще се развият нещата оттук нататък?
— Знам точно толкова, колкото и ти — отвърна професор Ебисуно без никаква емоция. — Оттук нататък всички навлизаме в непозната територия. Без карта. Не знаем какво ще ни чака зад следващия ъгъл, докато не свърнем край него. Нямам никаква представа.
— Нямате никаква представа — повтори Тенго.
— Да, колкото и да ти се струва безотговорно, „нямам никаква идея“ резюмира чудесно положението. Хвърляш камък в дълбок вир. Пляс. Звукът е силен и отеква. Но какво ще излезе след това от вира? Не ни остава нищо друго, освен да зяпнем със затаен дъх във вира.
Това наложи някаква временна пауза в разговора им. Всеки един от тримата взе да си представя кръглите вълнички на повърхността на вира. Тенго изчака търпеливо неговите да се успокоят и чак тогава пак отвори уста.
— Както казах още на първата ни среща, замесени сме в нещо като измама, която вероятно би обидила обществото ни като цяло. След време в картината може да влезе и една доста значителна сума пари, а лъжите ще нарастват като снежна топка, докато накрая изтървем напълно контрола си върху ситуацията. А излезе ли веднъж истината наяве, всички ние — включително и Ери — ще пострадаме по един или друг начин и можем да се окажем разорени или най-малкото съсипани в социално отношение. Нима сте съгласен с подобно нещо?
Професор Ебисуно се пипна за рамките на очилата:
— Нямам друг избор, освен да се съглася.