Выбрать главу

— И това е възможно — каза Професора. — И аз самият не мога да кажа дали се е дължало на самите човечета, или на нещо „човеческо“. Мога единствено да заключа, че като въвежда човечетата в своята „Въздушна какавида“, Ери го прави с цел да ни съобщи нещо важно.

Професора остана загледан задълго в ръцете си, после вдигна глава и рече:

— Както сигурно ти е известно, в романа си „1984“ Джордж Оруел въвежда диктатора Големия брат. Книгата, разбира се, е алегория, визираща сталинизма. Оттогава названието Големия брат поема ролята на социална икона. И това е най-голямото постижение на Оруел. Днес обаче, през реалната 1984 година, Големия брат е прекалено известен, а и много лесно разпознаваем. Яви ли се пред нас сега, веднага ще го посочим с пръст и ще викнем. „Пазете се! Този е Големия брат!“. В днешната наша действителност вече няма място за Големия брат. Вместо него на сцената излизат така наречените човечета. Интересен словесен контраст, не мислиш ли?

И Професора изгледа Тенго с нещо като усмивка.

— Човечетата са едно невидимо присъствие. Не се знае дали са добри, или лоши, дали са материални, или не. Но, изглежда, много упорито подкопават положението ни. — Професора направи пауза, после продължи: — Няма да се учудя, ако преди да разберем какво е станало с Фукада и със съпругата му или какво й се е случило на Ери, се наложи да проумеем какви са тези човечета.

— Значи ли това, че всъщност се мъчите да предизвикате излизането на човечетата на открито? — заинтересува се Тенго.

— Поначало не съм убеден доколко е възможно да се примами на открито нещо, за което не се знае дори дали е веществено, или не — каза Професора с все още играеща върху устните му усмивка. — Много по-реалистично ще е да се прицелим в „големия тигър“, за който спомена преди малко, не мислиш ли?

— И в единия, и в другия случай Ери си остава в ролята на примамка.

— Не, примамка не е най-точната дума. Тя всъщност създава водовъртеж — струва ми се, че този израз е по-близко до истината. Постепенно и онези, които са по периферията на водовъртежа, също ще започнат да се въртят. И точно това чакам да видя.

Професора завъртя бавно пръст във въздуха. После продължи:

— В самия център на водовъртежа е Ери. А когато си в центъра му, не е нужно да се движиш. Голямото въртене се пада на онези, които са по края.

Тенго слушаше мълчаливо.

— И ако ми позволиш да се възползвам от твоята смущаваща метафора, ние всички, не само Ери, вероятно ще служим за примамка. — Професора изгледа Тенго през присвитите си очи. — Включително и ти.

— Но уговорката ни нали беше само да пренапиша „Въздушната какавида“? Нямаше да съм нищо повече от най-обикновен наемен работник, техник. От самото начало господин Комацу точно с тези думи го описа.

— Разбирам.

— Но, изглежда, нещата са се попроменили в движение — каза Тенго. — Нима това означава, че сте променили първоначалния си план, Професоре?

— Не, аз поне не виждам нещата по този начин. Господин Комацу си има своите намерения, аз — моите. В момента те просто споделят една обща посока.

— Значи, планът протича така, сякаш вие двамата сте просто случайни спътници.

— И така би могло да се каже.

— Двама души с различни крайни точки на пътуването яздят един и същ кон. Маршрутите им съвпадат до определен момент, но нито един от двамата не знае какво ще се случи оттам нататък.

— Прекрасно казано. Личи си, че си истински писател.

— Не бих описал перспективите ни като особено светли — въздъхна Тенго. — Но вече няма връщане назад, нали?

— Дори да се обърнем, вероятно никога няма да се върнем там, откъдето сме тръгнали — каза Професора.

С това разговорът им приключи. На Тенго не му идваше наум нищо друго, което да каже.

* * *

Пръв от кафенето си тръгна професор Ебисуно. Трябвало да се отбие при някого в квартала. Фука-Ери остана. Седнали един срещу друг, Тенго и Фука-Ери известно време мълчаха.

— Гладна ли си? — попита я Тенго.

— Не съвсем — отвърна Фука-Ери.

Кафенето се пълнеше с хора. Тръгнаха си заедно без никаква предварителна уговорка. Известно време се скитаха безцелно по улиците на Шинджуку. Наближаваше шест и народът масово бързаше за гарата, но небето продължаваше да е светло. Градът бе обвит в лятна слънчева светлина, която след осветлението в подземното кафене им се струваше странна и изкуствена.