— Къде ще ходиш оттук? — попита Тенго.
— Не съм решила още — отвърна Фука-Ери.
— Може ли да те изпратя до вас? До квартирата ти в Шинаномачи, имам предвид. Предполагам, че там ще преспиш.
— Няма да ходя там — каза Фука-Ери.
— Защо?
Не му отговори.
— Искаш да кажеш, че нещо те възпира да отидеш там, така ли?
Фука-Ери кимна, без нищо да каже.
Тенго понечи да я попита кое по-точно я възпира да отиде там, но нещо му подсказа, че няма да получи откровен отговор.
— Значи ще се прибираш при Професора?
— Футаматао е прекалено далече.
— Нещо друго ли имаш предвид?
— Ще преспя при теб — каза Фука-Ери.
— Това… може би… не е… особено… разумно — рече Тенго. Квартирата ми е тясна, живея сам, а съм сигурен, че и Професора не би разрешил.
— Професора няма да има нищо против — каза Фука-Ери с нещо като леко свиване на раменете. — И аз няма да имам нищо против.
— Но представи си, че аз имам — рече Тенго.
— Защо.
— Ами… — понечи да каже Тенго, но думите отказаха да излизат. Всъщност не бе и сигурен какво точно иска да й каже. Често му се случваше, когато разговаряше с Фука-Ери. Губеше за миг дирята на мисълта си. Все едно вятър отвяваше листата на партитурата му.
Фука-Ери се пресегна и хвана нежно лявата му ръка със своята дясна, като да го успокои.
— Ти не разбираш — каза му.
— Кое не разбирам?
— Ние сме едно.
— Ние сме едно ли? — попита шокираният Тенго.
— Написахме заедно книгата.
Тенго усети натиска на пръстите й върху дланта си. Не беше силен, но пък бе равномерен и неотслабващ.
— Вярно. Заедно написахме „Въздушната какавида“. И когато ни заръфа тигърът, заедно ще ни изяде.
— Няма да излезе тигър — обяви Фука-Ери с необичайно мрачен глас.
— Чудесно! — рече Тенго, макар вестта да не го зарадва особено. Добре де: като няма да излиза тигър, какво ли ще излезе?
Застанаха пред билетните автомати на Шинджуку. Фука-Ери вдигна поглед към очите му, без да изпуска ръката му. Народ се точеше и от двете им страни.
— Окей, щом си решила да преспиш при мен, заповядай — предаде се Тенго. — Ще спя на дивана.
— Благодаря — каза Фука-Ери.
Тенго изведнъж осъзна, че за пръв път чува от Фука-Ери нещо, което можеше да се нарече израз на учтивост. Е, може и да не беше за пръв път, но и не се сещаше кога друг път му се е случвало.
Деветнадесета глава
(Аомаме): Споделящи си тайни жени
Човечетата ли? — попита спокойно Аомаме, без да откъсва поглед от момичето. — Разкажи ни за тези човечета, ако обичаш.
Но след като произнесе малкото на брой думи, Цубаса пак стисна уста. Както и преди, очите й бяха загубили дълбочината си, сякаш усилието да говори бе изцедило повечето й енергия.
— Ти познаваш ли ги? — попита Аомаме.
И пак никакъв отговор.
— Тя и преди изговори тези думи няколко пъти — рече вдовицата. — Човечетата. Не знам какво има предвид.
В думите се съдържаше нещо злокобно, някакъв неясен обертон, който прозвуча на Аомаме като далечна гръмотевица.
— Възможно ли е именно тези човечета да са я увредили? — попита Аомаме.
— Не знам — поклати глава вдовицата. — Но които и да са човечетата явно изпълняват някаква много важна роля в живота й.
Положило успоредно двете си ръце върху масата момичето седеше абсолютно неподвижно, с втренчени в една точка в пространството непрозрачни очи.
— Какво ли е преживяла, горката? — попита Аомаме.
Вдовицата отвърна безизразно:
— Налице са видими признаци на изнасилване. Многократно изнасилване. Ужасни разкъсвания по външните лабии на вагината и увреждане на матката. В тясната й матка все още недоразвита, е проникнал едрият орган на зрял мъж и, общо взето, е разрушил онази част, в която би се захванала оплодената яйцеклетка. Според лекаря надали някога ще може да забременее.
Вдовицата като че умишлено обсъждаше тези графични подробности в присъствието на момичето. Цубаса слушаше, без нищо да каже и без видима промяна в изражението на лицето й. От време на време устата й помръдваше леко, но без да издава звук. Човек можеше да си помисли, че слуша само от учтивост разговор, отнасящ се за някакъв далечен човек.