— Друго обаче ме тревожи — продължи Аомаме, вперила поглед в очите на вдовицата. — Тези човечета. Кои или какво представляват те? Какво са сторили на Цубаса? Трябва да ги проучим по-подробно.
Все още с пръст върху веждата, вдовицата отвърна:
— И мен ме притесняват. Цубаса поначало почти не говори, но както вече сама чу, все повтаря за човечетата. Явно играят някаква важна роля в живота й, но тя отказва да ни даде и най-малкото сведение за тях. Щом стане дума за човечетата, млъква. Дай ми известно време все пак. И този въпрос ще го проуча.
— Имате ли представа откъде можем да научим повече за Сакигаке?
— Няма на този свят нещо, което да не се купува с достатъчно пари — усмихна й се мило вдовицата. — А аз съм готова да платя куп пари — особено по този въпрос. Може и да не стане бързо, но неминуемо ще се сдобием с нужната ни информация.
И все пак има неща, които не се купуват, независимо колко пари плащаш, рече си Аомаме. Като луната например.
— Вие наистина ли възнамерявате сама да отгледате Цубаса? — смени темата Аомаме.
— Разбира се. Вече съм го решила. Ще я осиновя по законен път.
— Предполагам, известно ви е, че формалностите няма да се уредят лесно, особено в конкретната ситуация.
— И съм се подготвила — рече вдовицата. — Ще използвам всичко, с което разполагам, ще направя всичко възможно. Никому няма да я отстъпя.
Гласът на вдовицата трепереше. За пръв път издаваше подобни чувства и Аомаме направо се притесни, а вдовицата, изглежда, го долови в изражението й.
— Никому не съм го споменавала досега — каза вдовицата със снишен глас, сякаш се готвеше да сподели отдавна таена истина. — Избягвах да говоря на тази тема, тъй като е изключително болезнена. Истината е, че когато дъщеря ми се самоуби, беше бременна. В шестия месец. Вероятно не е желаела да роди момченцето в утробата си. Затова го е взела със себе си, когато е сложила край на живота си. Ако го беше родила, то щеше сега да е на годините на Цубаса. Така че изгубих два живота едновременно.
— Безкрайно съжалявам — каза Аомаме.
— Но не бива да се притесняваш. Не позволявам на подобни лични проблеми да замъгляват преценките ми. Няма да те изложа на ненужна опасност. И ти си ми скъпа дъщеря. Вече сме част от едно и също семейство.
Аомаме кимна, без да каже нищо.
— Свързва ни нещо по-силно и от кръвната връзка — промълви вдовицата.
Аомаме пак кимна.
— Каквото и да ни коства, длъжни сме да ликвидираме този човек — рече вдовицата така, сякаш се мъчеше сама да убеди себе си. После погледна Аомаме: — Трябва да го преместим в друг свят при първа възможност, преди да е навредил другиму.
Аомаме погледна седналата насреща й Цубаса. Очите на момичето не бяха фокусирани в нищо. Просто гледаха в някаква въображаема точка в пространството. На Аомаме й се стори, че има пред себе си празната черупка на цикада.
— Но в същото време не бива да избързваме — рече вдовицата. — Трябва да сме изключително внимателни и търпеливи.
Аомаме излезе от приюта, като остави зад себе си в апартамента вдовицата и момичето Цубаса. Вдовицата каза, че щяла да остане да приспи Цубаса. Четирите жени в гостната на първия етаж се бяха скупчили около кръгла маса и оживено си шепнеха. Сцената й се стори някак си нереална. Жените като да бяха част от въображаема картина, евентуално озаглавена „Споделящи си тайни жени“. Докато минаваше покрай тях, композицията на картината си остана непроменена.
Веднъж излязла навън, Аомаме приклекна да погали немската овчарка. Тя весело размаха опашка. При всяка своя среща с куче Аомаме не можеше да се начуди как може кучетата да изпитват такава безусловна радост. Никога през живота си не бе имала домашен любимец — нито куче, нито коте, нито птиче. Дори цвете в саксия не си беше купувала. Изведнъж й хрумна да погледне небето, покрито от безличен сив пласт облаци, които напомняха за приближаването на дъждовния сезон. Луната не се виждаше. Нощта беше тиха и безветрена. През облаците се процеждаше единствено слаба лунна светлина, но нямаше начин да види колко са луните.
На път към метрото Аомаме не преставаше да си мисли за странността на този свят. Ако приемем думите на вдовицата, че не сме нищо друго освен преносители на гени, защо толкова много от нас водят такъв странно оформен живот? Нима не бихме изпълнили основната си генетична задача — да пренасяме ДНК, — ако живеем по-просто, ако не обременяваме умовете си с излишни мисли и се посветим изцяло на опазването на живота и размножаването си? Каква полза могат да имат гените, ако водим някакъв сложно усукан, да не кажем ексцентричен живот?