— Но нали току-що казахте, че няма начин „Въздушната какавида“ да спечели наградата „Нов писател“? Нали точно на тази вълна разговаряхме: че така написана, творбата й никога няма да струва кой знае колко?
— Именно. Така написана, никога няма да придобие никаква стойност. Това ти го гарантирам.
Тенго имаше нужда да размисли.
— Да не би да имате предвид, че трябва да се преработи?
— Друг начин няма. И няма да е за пръв път автор да преработи своя многообещаваща творба под напътствията на редактор. Постоянно се прави. С тази разлика, че в конкретния случай преработката ще се извърши от друг, а не от самата авторка.
— От друг ли? — попита Тенго, но вече предугаждаше отговора на Комацу.
— От теб.
Тенго затърси безуспешно подходящ отговор. Накрая въздъхна и рече:
— Знаете не по-зле от мен, че въпросната творба няма да мине само с леко ретуширане тук и там. Изключено е да добие завършен вид без основна преработка от начало до край.
— Тъкмо затова разчитам ти да я преработиш от начало до край. Като оставиш непроменена само рамката на повествованието. И колкото се може повече от тона. Но да промениш езика, и то тотално. Ти ще се заемеш със самото написване, а аз ще съм продуцентът.
— Толкова ли е просто? — промърмори Тенго сякаш на себе си.
— Виж какво — каза Комацу, хвана лъжичката си и я насочи към Тенго така, както диригент посочва с палката си солиста, за да го отличи от останалите оркестранти. — Това момиче Фука-Ери притежава нещо специално. Достатъчно е човек да прочете „Въздушната какавида“, за да му стане ясно. Въображението й далеч надхвърля нормалното. Но, за съжаление, писането й е безнадеждно. Пълна скръб. Ти, от друга страна, знаеш да пишеш. Сюжетните ти линии са добри. Имаш вкус. Колкото и да приличаш на дървар, писането ти е интелигентно, чувствително. С истинска сила. Но за разлика от Фука-Ери, тепърва ти предстои да напипаш онова, за което искаш да пишеш. И тъкмо по тази причина на повечето ти разкази им липсва нещо в сърцевината. Усещам, че имаш у себе си нещо, за което искаш да пишеш, но така и не успяваш да го изкараш наяве. Свило се е като уплашена животинка в дъното на пещерата. Знаеш, че е вътре, но няма да го хванеш, докато не се покаже навън. Нали затова все ти повтарям: имай търпение.
Тенго се размърда от неудобство върху пластмасовата пейка в сепарето. Но нищо не каза.
— Отговорът е прост — продължаваше Комацу да размахва леко лъжичката. — Събираме двама писатели и изобретяваме трети, чисто нов. Съчетаваме превъзходния твой стил с необработения сюжет на Фука-Ери. И получаваме идеалната комбинация. Знам, че си способен. Защо иначе, според теб, от толкова години те подкрепям? А останалото остави на мен. При това съчетание от двама ви наградата „Нов писател“ няма да е никакъв проблем, а след нея ще можем да се прицелим и в „Акутагава“. Не съм си пропилял току-така времето в този бизнес през всичките тези години. Знам много добре кои точно конци ще трябва да дръпна.
Тенго остави устата му да зяпне, докато гледаше втренчено Комацу. А Комацу остави лъжичката в чинийката с особено силно тракване.
— И какво толкова, като спечелим и „Акутагава“? — попита Тенго, все още неосъзнал се напълно от шока.
— Спечелването на „Акутагава“ ще е истинска сензация. Повечето хора не могат да оценят качествата на хубавата проза, но от желание да не пропуснат нещо, ще си я купят и ще я прочетат — особено след като се разчуе, че е написана от гимназистка. А ако продажбите потръгнат, печалбата ще е солидна. Ще си я поделим на три. Аз ще имам тази грижа.
— Оставете парите — каза Тенго с безизразен глас. — А къде отива професионалната ви редакторска етика? Ако заговорът ни стане обществено достояние, ще се разрази фамозен скандал. Ще ви уволнят.
— Няма да е лесно да се разчуе. Всичко ще бъде изпипано както трябва. А и да се разчуе, с удоволствие ще напусна компанията. Ръководството й не ме обича и никога не са се отнасяли към мен както трябва. Няма да ми е никак трудно да си намеря нова работа. Пък и аз няма да го направя заради парите. Просто искам да прецакам литературния свят. Тия копелета си седят скупчени в своята мрачна пещера и се целуват взаимно по задниците, ближат си един другиму раните и се препъват един друг, като не престават да дрънкат превзето за ролята на литературата. Искам хубаво да им натрия носовете. Да надхитря системата и да им покажа що за идиоти са всичките. Не виждаш ли колко весело ще бъде?