— Брачният секс е нещо съвсем различно — обясняваше му тя. — По съвсем друга сметка минава.
— По друга сметка ли?
— Добре де! Под съвсем друга рубрика, да речем.
— Какво искаш да кажеш? Че в него влагаш друга част от чувствата си ли?
— Точно така. При все че ползвам едни и същи части на тялото, правя разлика между влаганите чувства. Така че няма никакво значение. Съумявам да го правя, понеже съм зряла жена. Но ти нямаш право да спиш с други момичета и жени.
— Но аз и не спя!
— Дори да не правиш секс с друго момиче, мен ме обижда самата мисъл, че такава възможност съществува.
— Самата мисъл, че такава мисъл съществува? — недоумяваше Тенго.
— Ама че не разбираш женските чувства! И ми се пишеш писател, а!
— Според мен никак не е справедливо.
— Може и да не е. Но аз ще те компенсирам.
И тя наистина го компенсираше.
Тенго бе доволен от връзката с по-възрастната си приятелка. Не че беше някаква красавица, поне в общоприетия смисъл на думата. Чертите на лицето й бяха всъщност доста необичайни. Някому можеше дори да се стори, че е грозновата. Но Тенго си я харесваше от самото начало. А като секспартньор нямаше грешка. Претенциите й към него бяха минимални: по три-четири часа веднъж седмично, изпълнени с усърден секс — по възможност два пъти, — и да не се занимава с други жени. Повече от това на практика не желаеше. Държеше много на дома и семейството и нямаше никакво намерение да ги разруши заради Тенго. Просто сексуалният живот със съпруга й не я задоволяваше. Така че нейните интереси и тези на Тенго си паснаха напълно.
А и Тенго не проявяваше особено желание за други жени. Най-много от всичко държеше на свободното си време. Освен редовен секс нищо повече не желаеше от една жена. Хич не му трябваха неизбежните отговорности, произтичащи от връзка с жена на неговата възраст, влюбването и сексуалните взаимоотношения. Задължителните психологически фази, намеците за евентуални бъдещи възможности, неминуемият сблъсък на различните очаквания — Тенго се надяваше, че цялото това бреме ще му се размине.
Вероятността да поеме някакъв дълг винаги го плашеше. През целия си живот бе успявал да избегне ловко всяко положение, което би породило някакво задължение, и в името на тази си свобода бе готов да претърпи всякакви лишения.
За да избяга от отговорност, Тенго от малък бе привикнал да става незабележим. И полагаше неимоверни усилия да прикрива присъствието си, като проявяваше публично много малко от истинските си способности, не изказваше мнение и избягваше ситуации, които биха го поставили в центъра на вниманието. Още от дете бе успял да оцелява сам, без да зависи от друг. Но пък децата и не притежават власт. Така че, излезеше ли силен вятър, скриваше се и се вкопчваше в нещо, да не го отвее. Беше длъжен да прибягва до такива хитрости, като сираче от Дикенсов роман.
Но макар на Тенго, общо взето, да му бе вървяло досега, канавацата на спокойния му живот се бе понацепила на места, откакто в ръцете му попадна ръкописът на „Въздушната какавида“ на Фука-Ери. Като начало, натикаха го едва ли не тялом в опасния план на Комацу. Второ, красивата авторка на повестта бе разтърсила сърцето му от някакъв особен ъгъл. А и самото пренаписване на „Въздушната какавида“, изглежда, бе положило началото на някакви вътрешни промени. Тенго бе обзет от внезапен мощен порив да напише свой собствен роман. Една такава промяна, естествено, можеше да се приеме за положителна. Но не по-малко вярно бе и това, че подреденият му самодоволен начин на живот е поставен на изпитание. Така или иначе, предстоеше петъкът. Щеше да дойде приятелката му. Което значеше, че преди това ще трябва да се отърве от Фука-Ери.
Фука-Ери се събуди малко след два часа след полунощ. Както беше по пижама, отвори вратата на спалнята и влезе в кухнята. Изпи голяма чаша вода, после разтри очи и седна на кухненската маса срещу Тенго.
— Преча ли ти — попита в обичайния си стил.
— Не особено — отвърна Тенго. — Стой си.
— Какво пишеш.
Тенго затвори бележника и остави химикалката.