— Интересна ли е книгата — попита Фука-Ери.
— На мен ми беше безкрайно интересна. Изобилства със сухи числа и статистики, без, както вече отбелязах, много литературен колорит. Но научната страна на Чехов е видна от всички страни. Именно това качество на творбата му ми подсказва, че съм напипал чистотата на взетото от Чехов индивида решение. Сред сухите описания се срещат и много впечатляващи примери на характеризиране на образите и описания на природата. Което изобщо не значи, че нещо липсва на онези сухи пасажи, които се придържат само към фактологията. Напротив, някои от тях са направо поразителни. Като частите, посветени на гиляките.
— Гиляките — каза Фука-Ери.
— Гиляките били коренните жители на Сахалин дълго преди появата на руските колонизатори. Първоначално живеели в южния край на острова, но се изселили към центъра му, след като айните от Хокайдо се преместват на север. Самите айни пък преди това били изтласкани също на север, но от японците. Чехов се е постарал да изследва директно и да опише колкото се може по-точно бързо изчезващата култура на гиляките.
Тенго отвори книгата на един пасаж за гиляките. За да улесни слушателката си, на места умишлено прескачаше или променяше части от текста.
Гилякът е як, набит човек със среден, дори нисък ръст. Високият ръст би му пречил в тайгата. (Руската гора, поясни Тенго.) Костите му са дебели и се отличават със силно развити придатъци и издутини, към които се захващат мускулите, а това ни кара да предполагаме, че притежава здрави, мощни мишци и води постоянна напрегната борба с природата. Тялото му е кльощаво, жилесто, без слой тлъстини; дебели или пухкави гиляки просто не се срещат. Очевидно всичките мазнини се изразходват за топлина, която тялото на сахалинския обитател трябва да произвежда в големи количества, за да компенсира загубите, причинявани от ниските температури и прекалено влажния въздух. Ясно е защо гилякът поема толкова мазнини с храната си. Храни се с тлъсто тюленово, лосово, есетрово и китово месо и кръв, винаги в големи количества, в суров, сушен и често замразен вид, и понеже яде жилава храна, местата, където са заловени дъвкателните му мускули, са изключително силно развити, а зъбите му са силно износени. Диетата му е изключително животинска и в много редки случаи — само когато му се случи да обядва у дома или на пиршество, към месото и рибата се добавя манджурски чесън или ягоди. Според Невелски гилякът смята земеделието за голям грях: почнеш ли да ровиш пръстта или да садиш нещо, непременно ще умреш. Но хляба, с който са ги запознали руснаците, ядат с удоволствие, като лакомство, и днес вече не е рядкост да срещнеш в Александровск или Риковск гиляк, понесъл под мишницата си самун хляб.
Тук Тенго спря да си отдъхне. Фука-Ери го слушаше внимателно, но поради липсата на изражение не можеше да съди за реакцията й.
— Как ти се струва? Още ли искаш да ти чета? Или да сменя книгата?
— Искам да науча още за гиляките.
— Добре. Продължавам тогава.
— Може ли аз да си легна — попита Фука-Ери.
— Разбира се — рече Тенго.
Преместиха се в спалнята. Фука-Ери се пъхна под завивките, а Тенго сложи стол до леглото и седна. После продължи да чете.
Гиляките не се къпят, та и на етнографите им е трудно да определят истинския цвят на лицето им; не перат чаршафите си, а кожените им дрехи и обуща изглеждат така, сякаш току-що са ги съблекли от умряло куче. Самите гиляки издават тежък, вкиснат дъх, а близостта до дома им се усеща по противната, понякога едва поносима воня на сушена риба и гниещи рибешки черва. В близост до всяка юрта обикновено стои сушилня, напълнена догоре с разцепена на две риба, която отдалече, особено когато е осветена от слънцето, прилича на коралови влакна. Около тези сушилни Крузенщерн забелязал слой от червейчета, дебел един дюйм, който покривал земята.
— Крузенщерн.
— Изглежда, е бил някакъв предишен изследовател. Чехов бил много ученолюбив човек. Предварително прочел всичко, което било писано за Сахалин.
— Давай нататък.