Зимъс юртата се изпълва с лютив дим от откритото огнище, а на всичко отгоре гиляките, жените им, та дори и децата им пушат тютюн. Нищо не се знае за заболеваемостта и смъртността при гиляките, но няма начин тези нехигиенични условия да не се отразяват зле на здравето им. Нищо чудно именно на това да дължат своя нисък ръст, подпухналостта на лицата и вялите си и лениви движения.
— Горките гиляки — каза Фука-Ери.
Източниците описват по разному характера на гиляките, но са единодушни в едно — не са войнствено племе, не обичат кавгите и сбиванията и се спогаждат мирно със съседите си. Винаги са се отнасяли с подозрителност към новодошлите и с притеснения за бъдещето си, но всеки път са ги посрещали любезно, без ни най-малък протест, като в най-лошия случай описвали на новодошлите Сахалин в най-мрачни краски с надеждата да ги отклонят от острова. Но посрещнали с прегръдки спътниците на Крузенщерн, а когато Шренк се разболял, вестта се разпространила бързо сред гиляките и искрено ги натъжила. Лъжат само когато търгуват или беседват с някой подозрителен и според тях опасен човек, но преди да излъжат, се споглеждат като малки деца. Всякакви лъжи и самохвалства в ежедневието, извън деловата сфера, са им противни.
— Прекрасни гиляки! — каза Фука-Ери.
Поетите ангажименти гиляките изпълняват акуратно и няма случай гиляк да е зарязал пощата насред път или да си е присвоил чужда вещ. Те са бойки, интелигентни, весели и не се стесняват никак в обществото на силни и богати. Не признават ничия власт над себе си и, изглежда, изобщо нямат понятия като „старши“ и „младши“. Както пишат и казват, гиляките не уважават освен това и старшинството в семейството. Бащата не се смята за по-старши от сина си, а сина не почита баща си и живее, както си иска; старата майка в юртата няма по-голяма власт и от подрастващото момиче. Бошняк пише, че много пъти е виждал син да бие и да гони от дома родната си майка и никой не смее дума да му каже. Семейните членове от мъжки пол са равни помежду си; ако ги черпите с водка, трябва да поднесете и на най-малкия. А членовете от женски пол са еднакво безправни, независимо дали става дума за бабата, майката или женско пеленаче — всички те биват третирани като домашни животни, като вещ, която можеш да изхвърлиш, продадеш или ритнеш с крак, сякаш е куче. Гиляките все пак галят кучетата си, но жените — никога. Бракът се смята за ненужна работа, по-маловажен, да речем, от някой запой, и не е свързан с никакви верски или суеверни обреди. В замяна за момичето гилякът дава копие, лодка или куче, води я в юртата си, ляга с нея върху меча кожа — и толкоз. Многоженството е разрешено, но не е разпространено, при все че жените са, изглежда, повече от мъжете. Презрението към жената като към низше същество или вещ стига при гиляките до такава крайност, че в сферата на женския въпрос не смятат за осъдително дори робството в буквалния и най-груб смисъл на думата. Очевидно за тях жената представлява предмет за търговия, не по-различен от тютюна и шаяка. Шведският писател Стриндберг — известен женомразец, който желае жената да е само робиня за задоволяване прищевките на мъжа — е всъщност съмишленик на гиляките; ако някога му се случи да дойде в Северен Сахалин, дълго ще го прегръщат.
Тенго тук направи пауза, но Фука-Ери не пожела да коментира прочетеното. Тенго продължи:
Нямат съдилища и не знаят що е това правосъдие. Колко трудно им е да ни проумеят, личи дори от това, че те и до ден-днешен не разбират смисъла от пътища. Дори там, където са прокарани пътища, те пак си минават през тайгата. Често се случва да ги види човек как цялото семейство, с кучетата и гъските, гази в индийска нишка през крайпътното тресавище.
Фука-Ери беше затворила очи и дишаше съвсем леко. Тенго се загледа за известно време в лицето й, но не можа да познае дали спи. Реши да прелисти страницата и да продължи да чете. Ако вече заспива, това съвсем ще я унесе, а пък и още му се четеше от Чехов на глас.
Едно време на устието на реката стоял постът Найбучи. Основан бил през 1866 г. Мицул заварил тук осемнадесет сгради — жилищни и нежилищни, параклис и магазин за провизии. Един кореспондент, посетил Найбучи през 1871 г., пише, че тук имало 20 войници под командата на един юнкер; в една от къщите красива висока солдатка го угостила с пресни яйца и черен хляб, хвалила се от тукашния живот и се оплаквала единствено от това, че захарта е много скъпа. Днес няма и следа от тези сгради, а като се огледаш из околната пустош, красивата висока солдатка ти се струва някакъв мит. Сега тук строят нов дом — я за надзирателите, я за метеоролозите, и толкоз. Морето е студено на вид, мътно, реве, и високите сиви вълни блъскат по пясъка, сякаш в отчаянието си казват: „Боже, защо си ни създал?“. Това вече е Великият, или Тихи океан. На този бряг, на Найбучи, чуваш как на строежа блъскат брадвите на каторжниците, а на отсрещния, далечен, въображаем бряг е Америка. Наляво в мъглата се мяркат сахалинските носове, вдясно също са носове… а наоколо няма жива душа — ни птици, ни мухи, и някак си ти е непонятно за кого реват тук вълните, кой ги слуша по нощите, какво искат и, накрая, за кого ще реват, когато си отида. Тук, на брега, те овладяват не свързани, логични мисли, а именно размишления; хем ти е страшно, хем ти се ще вечно да стоиш там, да гледаш еднообразното движение на вълните и да слушаш грозния им рев.