Вече бе почти сигурен, че Фука-Ери спи дълбоко. Заслуша се в тихото й дишане. Затвори книгата и я остави на нощната масичка. После стана, угаси лампата и хвърли последен поглед на Фука-Ери. Спеше спокойно по гръб, със затворена в плътна права линия уста. Тенго затвори вратата на спалнята и се върна в кухнята.
Но му беше невъзможно да се захване отново с писането. Мисълта му бе изцяло заета с безлюдните крайбрежни сцени, описани в Чеховия „Сахалин“. Чуваше прибоя. Затворил очи, стоеше сам-самичък на брега на Охотско море, пленник на собствената си медитация, споделящ неутешимата Чехова меланхолия. Сигурно, озовал се на края на света, Чехов е изпитал всеобхватно чувство на безсилие. Това, да е руски писател в края на деветнадесети век, трябва да го е обременило с неизбежно горчива съдба. Колкото повече се стремели да избягат от Русия, толкова по-дълбоко ги поглъщала тя.
След като изплакна чашата от виното и си изми зъбите, Тенго изгаси осветлението в кухнята, опъна се върху дивана, метна отгоре си одеяло и се помъчи да заспи. Ревът на океана продължаваше да бучи в ушите му, но полека-лека взе да губи съзнание и дълбокият сън го погълна.
Събуди се в 8:30 сутринта. Фука-Ери я нямаше в леглото. Дадената й назаем пижама бе натикана в пералнята в банята с все още навити маншети на ръкавите и крачолите. На кухненската маса намери бележка: „Какво правят сега гиляките? Отивам си у дома“. Изписаните с химикалка върху листа от бележник йероглифи бяха ситни, квадратни и неопределимо странни: напомняха очертани с миди по морския пясък знаци, наблюдавани от птичи поглед. Сгъна листчето и го пъхна в чекмеджето на бюрото си. Оставаше само приятелката му да го види, като дойдеше в единадесет, че да стане люта разправия.
Тенго оправи леглото и върна плода на Чеховия труд на етажерката. После си направи кафе и препечени филийки. Докато закусваше, установи, че в гръдния му кош е заседнал някакъв тежък предмет. Мина доста време, докато установи какво е: спокойното лице на спящата Фука-Ери.
Възможно ли е да съм се влюбил в нея? Не, изключено е, рече си Тенго. Просто нещо у нея е разтърсило физически сърцето ми. Тогава защо толкова ме занимава пижамата, в която спа? Защо (почти несъзнателно) я взех и подуших?
Въпросите бяха прекалено много. Но не беше ли тъкмо Чехов казал, че работата на романиста не е да отговаря на въпросите, а да ги задава? Паметна сентенция, при това Чехов я е прилагал не само спрямо творчеството си, но и спрямо целия си живот. А животът му е задал много въпроси, но на нито един не е отговорил. Макар да е знаел, че страда от неизлечимо заболяване на белите дробове (нямало е как да не го знае, нали все пак е бил и лекар), стремял се е упорито да пренебрегва този факт и до самия си край не е желаел да повярва, че наистина умира. Умрял млад, храчейки мъчително кръв.
Тенго завъртя глава и стана от кухненската маса. Приятелката ми идва днес. Сега трябва да изпера и да почистя. Мисленето може да остане и за по-нататък.
Двадесет и първа глава
(Аомаме): Колкото и да се мъча да се отдалеча
Аомаме отиде в кварталната библиотека, повтори предишната процедура и разтвори периодичното течение на вестника върху една маса. Дошла бе да прочете отново за водената преди три години престрелка между фракцията екстремисти и полицията в префектурата Яманаши. Главната квартира на Сакигаке — споменатата от вдовицата религиозна секта — бе в планините на Яманаши, а и самата битка бе станала в планините на Яманаши. Може и съвпадение да е било, но Аомаме изпитваше определени съмнения по въпроса. Току-виж отнякъде изскочила някаква връзка между двата факта. А пък и самият израз, използван от вдовицата — „такъв значителен инцидент“, — също съдържаше намек за някаква взаимосвързаност.