В един момент между нас и хората от комуната Акебоно възникнаха сериозни разногласия по административната политика, известно време имахме прения, но с помощта на преговори успяхме да достигнем дружески компромис. И да се разделим, като всяка организация поеме по своя си път. Акебоно се впусна да преследва идеалите си посвоему — с чисто съзнание и аскетизъм, — което доведе до сегашните катастрофални и действително трагични събития. Главната, основна причина за това е, че те се увлякоха по доктринерството и загубиха допира си с реалното живо общество. От тези събития и ние извличаме поуката, че сме длъжни и за в бъдеще да държим отворен прозореца си към външния свят, дори когато налагаме все по-строга дисциплина върху самите нас. Убедени сме, че с насилие нищо не се постига. Разбирате, надяваме се, че не налагаме никому религията ни. Нито вербуваме, нито нападаме останалите религии. Ние просто предлагаме подходяща и ефективна комунална среда на онези, които търсят духовно пробуждане.
Повечето присъстващи журналисти си тръгват с благоприятни впечатления от организацията. Всичките вярващи — както мъжете, така и жените — са слаби, сравнително млади (макар тук-таме да са мярнали и някои по-възрастни) и с прекрасни ведри погледи. Проявяват любезност и в говора, и в поведението си. Нито един не пожелава да се впусне в подробности за миналото си, но повечето наистина създават впечатлението на високообразовани хора. Поднесеният на журналистите обяд е простичък (какъвто ядели и самите вярващи), но при все това вкусен, като всички съставки били пресни, току-що набрани от стопанството на организацията.
Оттам насетне медиите дефинираха Акебоно като рожба мутант, която Сакигаке се е принудила да изхвърли. Към 80-те години в Япония била преминала като безполезна модата на революционните идеологии, основани на марксизма. Младежите с екстремистки политически аспирации от 70-те години вече работели на щат в корпорациите и били в челния фронт на жестоката борба на бойното поле, наречено „икономика“. Или най-малкото се били дистанцирали от битките и данданиите в реалното общество и се били усамотили всеки да си търси свои лични ценности. Така или иначе, настъпили други времена и сезонът за политика отдавна бил отшумял. Сакигаке представлява един благонадежден вариант за бъдещ свят; но пред Акебоно няма никакво бъдеще.
Аомаме остави химикалката и пое дълбоко въздух. Представи си как изглежда в лишените от всякакво изражение и дълбочина очи на Цубаса. Тези очи я бяха гледали, но без да виждат нищо. Липсваше нещо много важно.
Няма начин нещата да са толкова прости, рече си Аомаме. Изключено е Сакигаке толкова да блести от чистота. Трябва да има и някаква скрита тъмна страна. Според вдовицата така нареченият им Вожд изнасилвал момичета до дванадесет години и го наричал „религиозен акт“. Медиите обаче си нямаха никаква представа за това. Та как ще я имат, като са прекарали там само ден до пладне. Показали им подредените сгради за практикуване на вярата, нахранили ги с прясна зеленчукова гозба, омаяли ги с приказки за духовно пробуждане и ги изпратили по живо — по здраво. Така и не видели какво всъщност става вътре.
От библиотеката Аомаме заби в едно кафене, поръча си чаша кафе и от телефона се обади в службата на Аюми на номера, който можела да ползва по всяко време. Обади се неин колега. Аюми била на дежурство, но щяла да се върне в участъка след около два часа.
— Пак ще се обадя — рече Аомаме, без да си каже името.
Прибра се у дома и след два часа пак набра номера.
Този път вдигна самата Аюми.
— Здрасти, Аомаме. Как си?
— Добре съм, а ти?
— Нищо ми няма, което един мъж да не може да оправи. При тебе как е?
— Същото — отвърна Аомаме.
— Кофти — рече Аюми. — Не върви на хубаво този свят, след като жените почнаха да се оплакват една на друга от прекалено здравия си полов нагон. Ще трябва да предприемем нещо по въпроса.
— Така е, но… ъъъ… редно ли е да приказваш така на висок глас? Нали си дежурна? Никой ли няма наоколо?
— Не се стряскай. Говори ми каквото ти дойде на ум.