— Искам да те помоля за една услуга, стига да можеш да ми помогнеш. Просто не знам към кого друг да се обърна.
— Казвай. Не знам дали ще мога да съм ти полезна, но нищо не ми пречи да опитам.
— Чувала ли си за религиозна секта, наречена Сакигаке? Главната им квартира е в префектура Яманаши, в планината.
— Сакигаке, казваш? Хм. — На Аюми й бяха нужни десет секунди да прерови спомените си. — Май се сещам. Нещо като религиозна комуна, нали? Ония екстремисти от Акебоно, дето подели престрелката в Яманаши, струва ми се, са били част от нея. И очукали трима полицаи от префектурата. Безобразие. Но Сакигаке, изглежда, нямали нищо общо с цялата работа. Бяха провели обиск на селището им след битката и нищо не бяха намерили. Е, и…?
— Интересува ме дали Сакигаке е била замесена в някакъв друг инцидент след тази битка — било той криминален, граждански, няма значение какъв. Аз обаче не знам откъде да подхвана такова едно издирване. Няма как да изчета периодичните течения на всички вестници. Но ми мина през ум, че полицията би трябвало да си има свой начин на проверка.
— Би трябвало да е лесно — бързо търсене в компютъра; но, колкото и да е жалко, компютрите не са навлезли толкова дълбоко в работата на японската полиция. Според мен, за да стигнем до такъв етап, ще са ни нужни поне още няколко години. Така че, засега, ако имам подобно запитване, вероятно ще се наложи да отправя искане до полицията в префектура Яманаши да ми изпратят по пощата съответните материали. А за тази цел ще трябва да попълня официално искане, което да бъде парафирано от шефа. А на него съответно ще трябва да му изтъкна основателна причина защо го искам. Не забравяй, че сме държавна служба и че ни плащат, за да правим нещата максимално сложни.
— Ясно — въздъхна Аомаме. — Няма да стане.
— На теб пък за какво ти е притрябвало всичко това? Да не би някой твой човек да се е забъркал в нещо, свързано със Сакигаке?
Аомаме се поколеба за миг, но накрая реши да й признае истината.
— Почти позна. Става дума за изнасилване. Не мога засега да ти кажа повече подробности, но говоря за изнасилването на млади момичета. И доколкото разбирам, там ги изнасилват системно уж като религиозен акт.
Аомаме усети как отсреща Аюми сбърчи вежди.
— Изнасилени млади момичета, а? Но това е недопустимо!
— И аз това казвам.
— Какво разбираш под „млади“?
— На десет, евентуално и по-малки. Във всеки случай момичета, на които още не им е дошъл първият мензис.
Аюми се умълча. После каза с равен тон:
— Разбирам. Ще измисля нещо. Ще можеш ли да изчакаш два-три дни?
— Разбира се. Обади ми се, като си готова.
Поговориха си още няколко минути за други неща, докато накрая Аюми рече:
— Окей. Време ми е да се връщам на работа.
След като затвори телефона, Аомаме отиде до стола при прозореца и седя известно време, загледана в дясната си ръка. Дълги, фини пръсти, късо изрязани нокти — добре оформени, но без маникюр. И докато ги разглеждаше, Аомаме изведнъж си даде сметка колко крехко, да не каже мимолетно, е собственото й съществувание. Дори нещо толкова просто, каквото е формата на ноктите й, е било решено без нейно участие. Решението е взето другаде, а аз просто съм длъжна да се съобразявам с него, независимо дали ми харесва, или не. Кой ли наистина е решил каква форма да имат ноктите ми?
Наскоро вдовицата й беше казала: „Родителите ти са били — и сега са — пламенни последователи на «Обществото на свидетелите».“ А това означава, че сигурно и в момента се отдават на мисионерска дейност. Аомаме имаше брат, по-голям с четири години от нея, податливо на внушения момче. Когато навремето Аомаме реши да се махне от вкъщи, той още живееше според родителските заповеди и изискванията на вярата. Какво ли прави сега? Не че Аомаме я вълнуваше особено съдбата на семейството. За нея те си оставаха затворена глава от книгата на живота й. Прекъснала беше всички връзки.
На Аомаме й бяха нужни доста години да забрави всичко, което бе преживяла до десетгодишна възраст. Животът ми всъщност започна на десет. Всичко до този момент бе само гаден сън. И спомените от него трябва да ги изхвърля някъде. Но колкото и да се мъчеше, усещаше как онзи кошмарен свят непрекъснато влече сърцето й. Като че всичко, което притежаваше, бе вкоренено в оная черна почва и пиеше от нея живителните си сокове. Колкото и да се мъча да се отдалеча, вечно се завръщам тук, мислеше си тя. Длъжна съм да изпратя този техен Вожд на другия свят, каза си Аомаме. И заради самата себе си.