Аюми й позвъни след три вечери:
— Имам няколко факта за теб.
— За Сакигаке ли?
— Да. Както си блъсках мозъка как да ти помогна, изведнъж ми светна, че мой съвипускник от полицейската академия имаше вуйчо в полицията на префектура Яманаши, и то на доста висока длъжност. Така че пробвах чрез него да науча нещо. Обясних му, че моя родственица, малко момиче, е имала известни проблеми, докато приемала новата вяра, та заради нея събирам сведения за Сакигаке, така че би ли бил добър да ми помогне? Много ме бива да измислям такива номера.
— Много съм ти задължена, Аюми.
— Та той, значи, се обадил на вуйчо си в Яманаши и му обяснил какво е положението, а пък вуйчото ме препрати към водещия следовател по делото Сакигаке, така че имах възможността да разговарям директно с него.
— Но това е чудесно!
— Мда. Похортувахме си, значи, двамата и научих от него куп неща за Сакигаке, но понеже подозирам, че вече си изпопрочела най-внимателно вестниците, ще ти кажа само онова, което не е известно на широката общественост, окей?
Слушам те.
Първо на първо, оказва се, че Сакигаке са страна по сума ти съдебни дела, най-вече граждански, свързани с поземлени сделки. Изглежда, разполагат с купища пари, понеже изкупуват всички имоти около себе си. То вярно, че земята в провинцията е евтина, ама чак пък дотам… И в повечето случаи принуждават хората да им продават. Крият се зад разни фалшиви компании и грабят всичко, което им попадне. И оттам почват да причиняват ядове на собствениците и на местните управи. Щото методите им са направо хищнически. Но тъй като досега делата срещу тях са били само граждански, полицията не е имала повод да се намеси. На няколко пъти — аха да прекрачат границата и да навлязат в територията на престъпленията, но засега нищо не е оповестено публично. Щото можело да имат връзки с организираната престъпност или с политици. А щом има намесени политици, полицията гледа да не се набърква. Разбира се, нещата ще се променят коренно, ако нещо се разчуе и прокуратурата се заеме с разследването.
— Значи поне от стопанска гледна точка работата на Сакигаке не е чиста.
— Нищо не мога да кажа за редовите им членове, но ако съдя по сделките им с недвижими имущества, онези най-отгоре, които контролират финансите им, май никак не са чисти. В каквато и положителна светлина да се опитат да представят нещата, трудно ще убедят някого, че харчат тези пари в търсенето на чиста духовност. Да не говорим, че тия типове притежават земи и сгради не само в Яманаши, но и в центъра на Токио и Осака — първокласни имоти при това: в Шибуя, в Минами-Аояма, в Шото. Изглежда, организацията възнамерява да разшири религиозната си дейност в национален мащаб — ако преди това не се прехвърли от религията в търговията с недвижими имоти.
— Бях останала с впечатлението, че държат да живеят сред природата и да се отдават на чист, строг религиозен аскетизъм. За какво й е на подобна организация да се разпростира насред Токио?
— А и откъде имат толкова пари за харчене? — допълни Аюми. — Такива състояния не се правят от ряпа дайкон и от моркови.
— От лептата на вярващите.
— Донякъде може и така да е, но тя далеч не е достатъчна. Няма начин да нямат друг основен източник на фондове. Освен това открих и друг доста тревожен факт, който може да те заинтересува. В селището им има деца на вярващи. Поначало посещават местното държавно основно училище, но повечето много бързо отпадат. Училището настоява децата да се учат по стандартната учебна програма, но организацията отказва да съдейства. Уведомяват училището, че някои от децата им просто не желаят да го посещават, че самите те дават образование на децата си, така че няма нужда да се притесняват за обучението им.
Аомаме се сети за собствения си опит от основното училище. Съвсем ясно й беше защо децата от сектата не искат да ходят на училище, където ги тероризират като аутсайдери или ги пренебрегват напълно.
— Предполагам, че децата просто не се чувстват на място в училището — рече. — А пък и не е необичайно деца да не посещават училище.
— Да, но според учителите, които са им преподавали, повечето от тях — и момичетата, и момчетата, — изглежда, имали някакви емоционални проблеми. Постъпвали съвсем нормални в първи клас — умни, отворени дечица, но с всяка изминала година ставали все по-неприказливи и лицата им постепенно ставали напълно безизразни. Докато накрая станели съвсем апатични и преставали да идват. Почти всички деца от Сакигаке като че минавали през едни и същи етапи и проявявали едни и същи симптоми. Учителите се тревожат защо децата престават да посещават занятията, а стоят затворени в селището. Разпитват дали децата са добре, но никой не ги допуска да ги видят. За външни лица входът е строго забранен.