Нямат съдилища и не знаят що е това правосъдие. Колко трудно им е да ни проумеят, личи дори от това, че те и до ден-днешен не разбират смисъла от пътища. Дори там, където са прокарани пътища, те пак си минават през тайгата. Често се случва да ги види човек как цялото семейство, с кучетата и гъските, гази в индийска нишка през крайпътното тресавище.
И Тенго си представи сценката: парцаливи гиляки се влачат почти безмълвно през гъстата гора до пътя, в колона по един, заедно с кучетата и жените си. В техните представи за време, пространство и вероятности пътищата не съществуват. И вместо да вървят по пътя, вероятно схващат по-добре причината за собственото си съществуване, като се движат мълчаливо през гората, независимо че им е по-трудно.
„Горките гиляки“, бе казала Фука-Ери.
Тенго си припомни лицето на спящата Фука-Ери. Заспала бе в Тенговата възголяма пижама, с навити маншети на ръкавите и крачолите. А той я бе извадил от пералнята и я бе подушил.
Престани да си мислиш за това!, заповяда си Тенго, но бе прекалено късно.
Семенната му течност заизригва с мощни многократни конвулсии право в устата на приятелката му. Тя го изчака да свърши, после стана и отиде до банята. Чу я как завъртя кранчето, пусна водата и изплакна уста. После, сякаш нищо не се беше случило, се върна в леглото.
— Извинявай — рече Тенго.
— Е, случва се да не устискаш — каза тя и го погали с пръст по носа. — Няма страшно. Ама на теб наистина ли чак толкова ти хареса?
— Фантастично беше. Имам чувството, че след няколко минути пак ще съм готов.
— Нямам търпение — отвърна тя и притисна буза в голата му гръд. Затвори очи и се притаи. Тенго усети нежния дъх от ноздрите й върху зърното си.
— Познай на какво ми напомнят гърдите ти? — каза му тя.
— Нямам представа.
— На портата на някой замък в самурайски филм на Куросава.
— Порта на замък — повтори Тенго, докато я галеше по гърба.
— Нали си гледал „Замъкът на паяците“ и „Трима негодници в скритата крепост“? В старите му черно-бели филми вечно има някоя яка порта на замък с огромни железни шипове. Точно на това ми напомнят. Дебели, твърди…
— Само дето си нямам шип.
— Не бях забелязала.
„Въздушната какавида“ на Фука-Ери влезе в списъка на бестселърите още на втората седмица, след като бе пусната в продажба, а през третата се качи на върха на списъка за белетристика. Тенго следеше възхода й по вестниците, които се получаваха в учителската стая на школата за зубрене. В пресата се появиха и две реклами с корицата на повестта и по-малка снимка на Фука-Ери с познатия му тесен летен пуловер, който така хубаво подчертаваше гърдите й (направена несъмнено по време на пресконференцията). Дълга права коса, пусната до раменете. Тъмни загадъчни очи, вперени право във фотоапарата. Очите й сякаш надничаха през обектива и се фокусираха директно върху нещо, което е скрито дълбоко в сърцето на гледащия, което той поначало не усеща. Но го правят хем неутрално, хем нежно. Съсредоточеният поглед на това седемнадесетгодишно момиче направо побъркваше. Независимо колко дребна бе снимката, със сигурност щеше да накара много хора да си купят книгата. Комацу му беше изпратил два екземпляра няколко дни след като книгата излезе, но Тенго отвори само пакета, без да махне найлоновата обвивка на самите книги. Вярно, текстът в книгата беше нещо, което лично бе написал, и за пръв път нещо, написано от него, бе приело формата на книга, но не изпитваше никакво желание да я отвори и да я прочете, та дори и само да я разгледа. Появата й даже не го зарадва. Тайната му роля на таен техник бе приключила отдавна и съдбата на книгата оттам насетне не го засягаше. Нито имаше причина да го засяга. Пъхна двете томчета най-отзад на етажерката, така както си бяха увити в найлона.
След онази нощ, през която Фука-Ери преспа в апартамента му, животът му бе започнал да тече безметежно. Валеше често, но Тенго почти не обръщаше внимание на времето, което бе към края на списъка на важните за него неща. И от Фука-Ери нямаше никаква вест. Което вероятно означаваше, че не й трябва решението му по някой конкретен проблем.
Освен дето работеше всекидневно по своя роман Тенго написа и няколко дописки за разни списания — анонимна дейност, която всеки би могъл да свърши. Но за смяна на обстановката вършеха работа, пък и заплащането си струваше за такива минимални усилия. Както обикновено, три дни в седмицата преподаваше и в школата за зубрене. Задълбаваше максимално в математиката с надеждата да забрави останалите си грижи, свързани най-вече с „Въздушната какавида“ и Фука-Ери. Веднъж навлязъл в света на математиката, умът му превключваше на друга верига (с тихо прещракване), от устата му потичаха друг вид думи, тялото му прибягваше до други мускули и се променяше както тонът на гласа му, така и самата му физиономия. Подобна промяна в темпото му се нравеше. Все едно влизаше от една стая в друга и заменяше обувките си с друг чифт.