За разлика от времето, прекарано в домашни задължения и писането на проза, когато навлезеше в математиката, Тенго постигаше ново ниво на релаксация, та дори ставаше и по-словоохотлив. В същото време усещаше, че се превръща и в нов, доста по-практичен човек. Не че можеше да прецени кой е истинският Тенго, но промяната се извършваше съвсем естествено, почти несъзнателно. И си даваше сметка, че му е нужна, малко или повече.
В ролята си на преподавател Тенго набиваше в главите на учениците си колко ненаситна е нуждата на математиката от логика. Недоказуемите неща тук са без значение, но успееш ли да докажеш нещо, светът каца като крехка пеперуда в дланта ти. Лекциите му придобиваха една необичайна топлота, а красноречието му увличаше младежите. Учеше ги как най-практично и ефикасно да решават математическите задачи, но в същото време им разкриваше убедително и романтиката, скрита в поставените въпроси. На няколко пъти забеляза възхищение в погледите на отделни ученички и си даде сметка, че всъщност прелъстява тези седемнадесет- и осемнадесетгодишни момичета посредством математиката. Красноречието му служеше за един вид интелектуална любовна игра. Математическите функции милваха гърбовете им; теоремите бяха топъл дъх в ухото. Но откакто се бе запознал с Фука-Ери, Тенго престана да проявява сексуален интерес към тези момичета, нито изпитваше желанието да души пижамите им.
Фука-Ери категорично е едно специално същество, осъзна Тенго. Изобщо не може да се сравнява с другите момичета. Несъмнено означава нещо специално за мен. Тя е — как да го кажа? — всеобхватен образ, проектиран право върху ми, но и образ, който не съм в състояние да разтълкувам.
Но май ще е най-добре да прекъсна всякакво увлечение по Фука-Ери. Рационалната мисъл на Тенго бе стигнала до това ясно заключение. А и задължително трябва да се дистанцирам максимално от купчините с „Въздушната какавида“ по витрините на всички книжарници, от непроницаемия професор Ебисуно и от онази злокобна тайнствена религиозна организация. Засега няма да е зле и от Комацу да стоя настрана. Щото току-виж ме въвлякъл в още по-хаотична територия; ще ме навре в някой опасен ъгъл без капчица логика, в ситуация, от която така и няма да успея да се измъкна.
Но Тенго знаеше прекрасно и това, че няма да му е никак лесно да се оттегли от сложната конспирация, в която се бе заплел до уши. Че не е герой на Хичкок, всмукан, без изобщо да се усети, в ужасен заговор. Сам се беше насадил, с пълното съзнание за съдържащия се в нея рисков елемент. Машинарията вече се бе задвижила и бе набрала толкова силен въртящ момент, че нямаше начин да я спре. Самият Тенго бе просто едно зъбчато колело — при това от най-важните. Чуваше глухия вой на механичното чудовище и усещаше безмилостния му ход.
Комацу се обади на Тенго няколко дена след като „Въздушната какавида“ изкара и втора седмица на върха на бестселърите. Телефонът иззвъня малко след единадесет вечерта и завари Тенго по пижама, легнал по корем. Беше се зачел в една книга и тъкмо се канеше да угаси нощната лампа. По самия звън позна, че го търси Комацу. И той не знаеше защо, но винаги усещаше кога Комацу е на телефона. Изглежда, по особения му звън. Както всеки пишещ си има своя стил, така и Комацу си имаше свой особен звън.
Стана, отиде в кухнята и вдигна слушалката. Никак не му се искаше да отговаря; предпочиташе да си заспи спокойно, да сънува, ако ще, леопардовите котки от остров Ириомоте или Панамския канал, озоновия слон или древния поет Башо — нямаше значение какво, стига да беше колкото се може по-далече оттук. Но не се ли обадеше, телефонът щеше пак да иззвъни след петнадесет минути или половин час. По-добре веднага да го вдигне.