— Май сега най-печелившо е да търгуваш с недвижимости — рече Аомаме на Аюми.
— Права си — отчете Аюми. — Ако си скътала някоя и друга пара, сега е моментът да инвестираш в имот. В Токио се вливат огромни количества пари, а градът не е безкраен. Цените на имотите няма начин да не се вдигнат. Купиш ли сега, сто на сто ще спечелиш. То е, като да залагаш на конни състезания, като знаеш, че печелившият фиш е у теб. За съжаление, нисшите обществени служители като мен не разполагат с излишни средства. Ами ти, Аомаме? Занимаваш ли се с инвестиции?
Аомаме поклати отрицателно глава:
— Вяра имам само на парите в брой.
— Разсъждаваш като престъпник! — изсмя се на глас Аюми.
— Какво искаш да кажеш? Че според теб трябва да си държа парите зашити в дюшека и да бягам през прозореца, щом дойде полицията ли?
— Точно така! — щракна с пръсти Аюми. — Като Стив Маккуин в „Бягството“. Пачка мангизи и пушка помпа. Страшно обичам такива истории.
— Повече, отколкото да си на страната, която прилага закона ли?
— В личен план, да — усмихна се Аюми. — По̀ ме привличат личностите извън закона. Много по-интересни са ми от това цял ден да се разкарвам с минипатрулката и да пиша фишове за глоби. И сигурно тъкмо затова те харесах.
— Нима имам вид на човек извън закона?
Аюми кимна:
— Как да го кажа? Не знам. Просто около теб има една такава атмосфера, макар да не си точно като Фей Дънауей с автомат в ръце.
— Нямам нужда от автомат — каза Аомаме.
— По повод на оная религиозна комуна, за която стана дума миналия път. Сакигаке… — каза Аюми.
Двете си бяха поръчали късна скромна вечеря и бутилка кианти в едно италианско ресторантче в спокойния квартал Иикура. Аомаме си избра салата с ивици сурова риба тон, а Аюми — ньоки със сос от босилек.
— Ъхъ — отвърна Аомаме.
— Ти ми разпали любопитството, та направих нещо като собствено разследване. И колкото повече ровех, толкова по̀ замирисваше на гнило. Сакигаке нарича себе си религия и дори е официално регистрирана като такава, но отсъствието на религия е пълно. Доктрината й се явява един вид деконструктивизъм — най-обикновена сбирщина от религиозни образи, към която са добавили малко неоспиритуализъм, модерна академичност, завръщане към природата, антикапитализъм, окултизъм и тям подобни, но нищо повече: куп подправки, но нищо по същество. Но пък може и това да е номерът: същността на тази религия да е липсата на същност. Казано по маклуънски, „Медията да е посланието“. На мнозина би се сторило привлекателно.
— По маклуънски ли?
— Ти какво? И аз попрочитам по някоя книжка сегиз-тогиз — запротестира Аюми. — Маршал Маклуън е изпреварил времето, в което е живял. Толкова популярен е станал, че хората дори престанали да го вземат на сериозно, но всичко, което е казал, е вярно.
— Тоест съдържанието е самата опаковка, така ли да разбирам?
— Точно така. Свойствата на опаковката определят естеството на съдържанието, а не обратно.
Аомаме се замисли за миг:
— Същността на Сакигаке като религия е неясна, но това няма нищо общо с причината, поради която привлича толкова много хора, а?
Аюми кимна.
— Не бих казала, че броят на присъединилите се към Сакигаке е изумителен, но в никакъв случай не е и малък. А колкото повече хора влизат, толкова повече се увеличават и парите им. Очевидно. Но кое все пак е онова, с което тази религия ги привлича? Мен ако ме питаш, основното е там, че изобщо не мирише на религия. Напротив, отличава се с изключителна чистота и интелектуалност и с привидна систематичност. Тъкмо това привлича младите от свободните професии. Понеже стимулира интелектуалната им любознателност. Дава им усещане за реализация, каквото не могат да постигнат в реалния свят — нещо осезаемо и лично. Именно тези вярващи интелектуалци, явяващи се нещо като елитен офицерски корпус, оформят мощния мозък на организацията.