— Няма ли никой отказал се сред елита?
— Нито един, доколкото ми е известно.
— Да не искаш да кажеш, че веднъж узнал тайните им, нямаш право да напускаш?
— Би могло да доведе до някои крайно драматични събития — въздъхна кратко Аюми. — Я ми кажи: това изнасилване на момиченца, за което спомена, със сигурност ли го знаеш?
— Почти, макар засега да не разполагам с никакви доказателства.
— И казваш, че се извършвало системно в комуната?
— И това не е напълно доказано. Но имаме една действителна жертва. Лично я видях. Истински ужаси са творили с нея.
— Под „изнасилване“ действително проникване ли имаш предвид?
— Да. В това отношение няма никакво съмнение.
Аюми се замисли и изкриви устните си под ъгъл:
— Ясно! Остави ме да се поразровя още малко.
— Само не се увличай, моля ти се.
— Не се тревожи — отвърна Аюми. — Може и да не ми личи, ама съм страшно предпазлива.
Приключиха с вечерята и сервитьорът раздигна масата. Отказаха се от десерт, но продължиха да пият вино.
— Помниш ли как веднъж ми каза, че като си била малка, не са те закачали никакви мъже? — попита Аюми.
Аомаме я изгледа, отчете изражението на лицето й и кимна:
— Родителите ми бяха крайно религиозни. В семейството ни никога не е ставало дума за секс; същото важи и за всичките ни познати семейства. Сексът беше тема табу.
— Хубаво, но религиозността няма нищо общо със силата или слабостта на половия нагон у човека. Всекиму е известно, че сред духовенството е пълно с перверзни типове. Факт е, че задържаме куп народ, свързан с религията — а и с просветата, — за нарушения от рода на проституцията или опипването на жени в метрото.
— Възможно е, но поне в нашите кръгове нямаше и намек за подобно нещо, за някого, който да е правел неща, които не бива да се правят.
— Браво на теб в такъв случай — рече Аюми. — Радвам се да го чуя.
— При теб по-различно ли е било?
Вместо да й отговори, Аюми само сви рамене. После рече:
— Право да ти кажа, като бях малка, сума ти неща ми причиниха.
— Кой?
— Ами, брат ми. И чичо ми.
Аомаме направи лека гримаса:
— Брат ти и чичо ти ли?
— Правилно ме чу. И двамата сега са полицаи. Наскоро чичо ми дори бе отличен за тридесетгодишна безупречна служба, за сериозен принос към обществената безопасност в района и за подобряване на околната среда. Веднъж го бяха писали и във вестника за това, че спасил някаква тъпа кучка и палето й, които се запилели на някакъв жп прелез.
— И какво по-точно ти правеха?
— Опипваха ме там долу и ме караха да им правя свирки.
Бръчките от гримасата на Аомаме се задълбочиха:
— Собственият ти брат и чичо?
— Поотделно, естествено. Аз тогава бях накъм десет, а брат ми на петнадесет. Преди това чичо ми го направи два-три пъти, докато ни гостуваше.
— И ти на никого ли не се оплака?
Аюми отговори с няколко бавни завъртания на главата.
— Никому нито дума. Предупредиха ме да не се оплаквам, заплашиха ме, че ще ме пречукат, ако обеля и една дума. Но и нищо да не ми бяха казали, аз пак щях да си трая, щото ме беше страх, че пак мен щяха да ме изкарат виновна и да ме накажат. Страх ме беше да кажа на когото и да било.