— Дори и на майка ти?
— Най-вече на майка ми — рече Аюми. — Брат ми й беше любимецът, а на мен все ми разправяше колко съм я разочаровала — че съм била мърлява, дебела, недостатъчно хубава, не съм носела добри бележки от училище. На нея мечтата й беше да си има съвсем друга дъщеря — слабичка, красива кукличка, която да праща на уроци по балет. Искаше от мен нещо абсолютно невъзможно.
— Така че ти не искаше да я разочароваш още повече, а?
— Да. Ако й кажех какво прави с мен брат ми, щеше да ме намрази още повече. Вместо него да вини, щеше да каже, че аз съм си виновна за всичко.
Аомаме оглади с пръсти бръчките по лицето си. И моята майка спря да ми говори, след като на десетгодишна възраст обявих, че напускам вярата. Когато трябваше по принуда да ми съобщи нещо, пишеше ми бележки, но повече и дума не ми продума. Вече не бях нейна дъщеря. А само „онази, която напусна вярата“. След което се изнесох от вкъщи.
— Но проникване всъщност нямаше, така ли? — попита Аомаме.
— Без проникване — потвърди Аюми. — Колкото и лоши да бяха, не можеха да си представят чак такава болка да ми причинят. Дори и те не си позволиха да стигнат дотам.
— Ти продължаваш ли да се виждаш с тоя твой брат и с чичо ти?
— Откакто почнах работа и напуснах дома ни, почти не съм ги виждала. Но си оставаме роднини и работим в една и съща професия. Понякога просто не мога да ги избегна и тогава се усмихвам до уши. Нямам никакво намерение да клатя лодката. Бас държа, че те дори не помнят какво са правили с мен.
— Как така да не помнят?
— Че колко му е да забравят! — рече Аюми. — Само дето аз не мога да забравя.
— Разбира се — каза Аомаме.
— Същото като с някое историческо клане.
— Клане ли?
— Извършилите клането винаги намират логично обяснение за своите действия и дори забравят какво са извършили. В състояние са да се извърнат от нещата, които не желаят да виждат. Но оцелелите жертви никога не могат да забравят. Спомените им се предават от родител на дете. В края на краищата това е светът: една безкрайна битка на противоречиви спомени.
— Вярно — призна Аомаме и пак леко се смръщи. Безкрайна битка на противоречиви спомени ли?
— Честно казано, имах чувството, че и ти си изживяла нещо подобно — рече Аюми.
— Кое те накара да мислиш така?
— Не знам, не мога да го обясня, но просто така ми се струваше. Само дето в твоя случай надушвах и нещо като гняв. Просто ми се струваше, че не си човек на обичайните постъпки: да си имаш постоянно гадже, да излезеш с него на вечеря, да правиш секс по обичайния начин само с него. И аз съм горе-долу такава.
— Какво всъщност искаш да кажеш? Че не си в състояние да спазваш общоприетата схема, понеже като малка са злоупотребявали с теб?
— Такова усещане имах — отвърна Аюми. — Да ти кажа честно, боя се от мъжете. Или по-точно — страх ме е да се обвържа с конкретен мъж, да се нагърбя изцяло с него. Плаши ме самата мисъл за това. Но понякога ми е трудно и да съм сама. Ще ми се някой мъж да ме сграбчи, да ми навре оная си работа. Толкова ми се приисква, че ми се реве. А когато не познаваш мъжа, става по-лесно. Много по-лесно.
— Заради страха ти от мъжете ли?
— До голяма степен — да.
— Мен, струва ми се, не ме е страх от мъжете — рече Аомаме.
— Изобщо има ли нещо, от което да се боиш?
— Разбира се, че има. Най се боя от себе си. От това, че не знам какво ще направя. От това, че не знам и в момента какво върша.
— И какво вършиш в момента?
Аомаме се загледа за известно време във винената чаша, която държеше.
— И аз бих искала да знам. — После вдигна очи. — Но не знам. Не съм сигурна дори в кой свят се намирам, коя е годината.
— Годината е 1984-та. И се намираме в Токио, в Япония.
— Защо ли не мога и аз да го заявя със същата категоричност?
— Странна жена си — засмя се Аюми. — Та това са очевадни истини. „Заявяването“ и „категоричността“ са подробности.
— Не знам как да ти го обясня, но не мога да кажа, че и за мен са очевидни истини.
— Не можеш ли? — възкликна Аюми, сякаш дълбоко впечатлена. — Не съм съвсем сигурна за какво ми говориш, но едно ще ти кажа: в каквото време и на каквото място се намираш в момента, поне имаш човек, когото обичаш от все сърце, а за това мога само да ти завиждам. Точно това си нямам аз.