— Обади ли се в полицията?
— Майната й на полицията! — изпръхтя Тамару. — Некадърници! Търсят, каквото не трябва, там, където не е нужно. Само ще усложнят нещата.
— Мадам какво каза?
— Нищо. Само кимна, когато й докладвах за случая. Нали аз отговарям изцяло за охраната. Това ми е работата.
Последва кратка пауза — бременна тишина, свързана с отговорности.
— В 4:30 утре — каза Аомаме.
— В 4:30 утре — повтори Тамару и тихо остави слушалката.
Двадесет и четвърта глава
(Тенго): Какъв е смисълът да е свят, който не е тук?
В четвъртък цяла сутрин валя — не порой, но неспирен дъжд. От предния следобед се беше започнало. И тъкмо като се наканеше да спре, пак шурваше. Половината юли отмина без ни най-малкия признак, че дъждовният сезон е към края си. Мрачният небосвод тегнеше отгоре като похлупак и светът бе целият прогизнал.
Малко преди обяд Тенго облече шлифер, сложи си шапка и тръгна към местното пазарче. Но още на излизане видя в пощенската си кутия кафяв плътен плик. Без пощенско клеймо, без марки, неадресиран и без адрес на подателя. Само името му бе изписано с химикалка в средата отпред с дребни неугледни йероглифи, сякаш надраскани с гвоздей върху суха глина — несъмнено почеркът на Фука-Ери. Скъса го и извади отвътре гола 60-минутна аудиокасета TDK. Без придружително писмо или поне бележка, без кутия и без етикет.
След секундно колебание Тенго се отказа от пазаруването в полза на изслушването на касетата. Прибра се, вдигна я във въздуха и неколкократно я разтръска. При цялата си мистериозна поява не бе нищо повече от най-обикновена серийно произведена вещ. Нямаше никакъв признак, че може да експлодира, след като я изслуша.
Съблече шлифера, донесе касетофона и го постави върху кухненската маса. До него положи бележник и химикалка, в случай че му потрябва да си води бележки. Пъхна касетата в касетофона, огледа се да не би у дома му да има и друг човек и натисна бутона Play.
В началото не се чу нищо. Това трая известно време. И тъкмо реши, че му е пратена лента без запис, изведнъж се чу тропот като от местене на стол. После (стори му се) леко изкашляне. Чак тогава без предупреждение заговори Фука-Ери.
„Тенго“, каза така, както обикновено се казва „проба“. Нямаше спомен друг път да го бе наричала по име. А тя пак се прокашля. Стори му се напрегната.
„Трябваше да ти напиша писмо, но хич не ме бива, затова ще го запиша на тази лента. Така ми е по-лесно да говоря, отколкото по телефона. А и телефона може да го подслушват. Чакай, пие ми се вода.“
На Тенго му се стори, че чува шумове от вземане на чаша, пиене на вода и оставяне на чашата върху масата. Така, на запис, уникалният й изговор, без абсолютно никакъв акцент, без въпросителна или каквато и да било друга интонация му звучеше още по-странно, отколкото на живо. Направо си беше нереален. Но на запис, за разлика от по телефона, тя успяваше да изкаже по няколко изречения накуп.
„Разбирам, че не знаеш къде съм. И че вероятно се тревожиш. Няма нужда. Тук не е опасно. Това исках да ти кажа. Не биваше да го правя, но реших, че е необходимо.
(Десет секунди мълчание.)
Предупредиха ме никому да не казвам. Че съм тук. Професора е подал в полицията молба да ме издирят. Но те нищо не предприемат. Постоянно има избягали от вкъщи деца. Така че ще постоя известно време тук мирно и тихо.
(Петнадесет секунди мълчание.)
Тук съм много надалече. Ако не изляза навън, никой няма да може да ме открие. Много, много е далече. Касетата ще ти я донесе Адзами. По-добре да не я пращам по пощата. Трябва да се пазя. Чакай. Искам да се убедя, че записът става.
(Щракане. Празен интервал. Пак щракане.)
Добре. Записва.“
Далечен шум от детска врява. Едва дочуваща се музика. Най-вероятно шумовете долитат през някой отворен прозорец. Вероятно в близост има детска градина.
„Благодаря ти, че ме остави да преспя онази нощ. Имах нужда от такова нещо. Исках и да те опозная по-отблизо. Благодаря и за това, че ми почете. Усетих някакво родство с гиляките. Защо гиляките вървят през горските тресавища, а не по широките пътища. (Тенго мислено постави въпросителна накрая.)
Защото, дори пътищата да са удобни, на гиляките им е по-лесно да не ходят по тях, а през гората. За да вървят по път, ще трябва да променят цялата си походка. А ако променят походката, ще трябва да променят и още куп неща. Не бих могла да живея като гиляките. Мъжете да ме бият непрестанно. А около мен да е пълно с червейчета — гадост! Но и аз не обичам да вървя по широките пътища. Пак ми се припи вода.“