Фука-Ери отново си сипа. След кратка тишина се чу как пак остави чашата си върху масата. Нова пауза, докато си обърса устните с ръка. Абе, това момиче не знае ли, че на касетофона има и бутон Pause?
„Чудя се дали моето изчезване няма да ти създаде проблеми! Но не желая да ставам писателка и не възнамерявам повече да пиша. Накарах Адзами да ми направи някои справки за гиляките. Пратих я до библиотеката. Гиляките живеят на Сахалин и са като айните и американските индианци — нямат си писменост. Не оставят писмени паметници след себе си. И аз съм същата. Щом напиша някоя история, тя престава да е моя. Ти много добре написа моята повест. Съмнявам се друг дали щеше да се справи. Но тя вече не е моя. Обаче ти не се притеснявай. Не си виновен ти. Аз просто вървя по едно място надалече от пътя.“
Фука-Ери въведе нова пауза. Тенго си я представи как крачи едва-едва, смълчана, сама, някъде там, далече от пътя.
„Професора притежава огромна сила и дълбока мъдрост. Но и човечетата могат да се мерят с него по сила и по дълбочина на мъдростта. Затова внимавай, когато си в гората. В гората има важни неща, а там са и човечетата. За да си сигурен, че човечетата няма да ти напакостят, трябва да намериш нещо, което човечетата да го нямат. Успееш ли, ще можеш да минаваш през гората без страх.“
След като изрече всичко това на един дъх, Фука-Ери спря и пое дълбоко въздух. Но го направи, без да извърти главата си настрани от микрофона, та дишането й прозвуча като мощен повей на вятъра между високи сгради. След като се успокои, някъде отдалече се чу дълбокият като на морска сирена вой на клаксон на камион. Два кратки сигнала. Явно Фука-Ери се намираше в близост до някакъв главен път.
(Прокашляне.) „Взех да губя глас. Благодаря ти, че се тревожиш за мен. Благодаря ти и за това, че харесваш формата на гърдите ми, че ме остави да преспя в апартамента ти и ми даде назаем пижамата си. Вероятно известно време няма да можем да се виждаме. Човечетата може да ги е яд, че е писано за тях. Но ти не се тревожи. Свикнала съм с гората. Довиждане.“
Чу се изщракване и записът свърши.
Тенго спря касетата и я пренави от началото. Послуша капките дъжд върху стрехата, пое няколко пъти дълбоко въздух и взе да върти химикалката между пръстите си. После я остави. Не бе записал дори една дума. Просто бе слушал омагьосан обичайния особен изказ на Фука-Ери. И без записки бе успял да схване трите основни точки в посланието й.
(1) Не са я отвлекли, а временно се е скрила някъде. Не бива да се тревожи за нея.
(2) Не възнамерява да публикува повече свои книги. Повестта й е била предназначена да се предава от уста на уста, а не в печатна форма.
(3) Човечетата притежават не по-малко мъдрост и сила от професор Ебисуно. Така че Тенго трябва да се пази.
Тъкмо тези неща е искала да му предаде. Независимо че му говори и за гиляките — хората, които вървят встрани от широките пътища.
Отиде в кухнята и си свари кафе. Докато го пиеше, разгледа с празен поглед касетата. После я прослуша отново от началото. Но този път, за по-сигурно, натискаше сегиз-тогиз бутона за пауза и си записваше по нещо накратко. После прегледа записките си. Без това да внесе допълнително просветление.
Дали пък и Фука-Ери не си беше съставила някакви елементарни записки, които после бе прочела пред микрофона? Не му се вярваше. Не беше в стила й. Очевидно изказваше мислите си директно, както й идваха в реално време (без дори да включва паузата).
На какво ли място е отишла? Шумовият фон от записа не съдържаше кой знае какви указания. Далечно хлопване на затваряща се врата. Детска врява, явно нахлуваща през отворен прозорец. Детска градина? Клаксон на камион. Категорично не бе някъде вдън гори, а в градска среда. Записът, изглежда, бе правен късно сутринта или през ранния следобед. Затварящата се врата можеше да се приеме за признак, че не е сама.
Едно обаче бе извън всякакво съмнение: Фука-Ери се бе скрила по собствено желание. Никой не я беше принудил да запише посланието си — това поне ясно си личеше от тона й и от начина й на говорене. В началото се долавяше определено притеснение, но, общо взето, всичко звучеше така, сякаш доброволно изразява мислите си прел микрофона.