По линията настъпи тишина — кратка, но осезаема. Пръв я наруши Тенго:
— С други думи, професор Ебисуно е употребил плана ви за свои цели.
— Да. И така би могло да се каже. В крайна сметка неговият замисъл надделя над моя.
— Смятате ли, че професор Ебисуно ще успее да вкара събитията в желаното от него русло?
— Той поне е убеден, че ще стане. Умее да разчита всякакви ситуации, а и самочувствие не му липсва. Нищо чудно нещата да станат точно така, както той ги иска. Но ако най-новата дандания превиши дори и неговите очаквания, току-виж и той не съумял да контролира крайния резултат. Всеки човек е с ограничени възможности, пък бил той и най-забележителната личност. Така че най-добре ще е да затегнеш предпазния колан!
И от най-стегнатия предпазен колан няма полза, ако самолетът се разбие.
— Да, но поне ще знаеш, че си направил каквото си могъл.
Тенго не можа да сдържи усмивката си, колкото и слаба да бе:
— В това ли е смисълът на сегашния ни разговор — че нещата може и да не са особено приятни, но все пак съдържат определена доза парадоксален хумор?
— Да ти кажа честно, много съжалявам, че те замесих в тази история — рече безизразно Комацу.
— Вие за мен не се тревожете. Аз нямам какво да губя — нито семейство, нито обществено положение, нито кой знае какво бъдеще. Мен лично най-много ме притеснява Фука-Ери. Та тя е едва на седемнадесет.
— И мен ме притеснява. Как иначе? Но колкото и да си напъваме мозъците ние двамата, с нищо не можем да й помогнем. Затова предлагам засега да мислим само към какво да се привържем, че да не ни отвее приближаващата буря. И да не изпускаме от очи вестниците.
— Лично аз всеки ден ги преглеждам.
— Чудесно! — рече Комацу. — Между другото, имаш ли някаква представа къде може да е отишла Фука-Ери? Нищо ли не ти идва на ум?
— Нищичко — отвърна Тенго.
Не умееше да лъже. А и Комацу бе особено чувствителен спрямо лъжите. Само че този път като че не долови лекото потреперване в Тенговия глас. Вероятно мислите му бяха прекалено заети със самия него.
— Ще ти се обадя веднага, ако възникне нещо ново — каза Комацу и прекрати разговора. И първото нещо, което Тенго направи, бе да си налее една яка доза бърбън в чашата.
Комацу се беше оказал прав: имаше нужда да изпие нещо.
В петък приятелката му направи редовното си посещение. Дъждът бе престанал, но небето беше покрито от край до край със сиви облаци. Похапнаха, после си легнаха. Дори и по време на секса откъслечни мисли не оставяха Тенго на мира, но това ни най-малко не притъпи физическото му удоволствие. Тя, както винаги, изцеди умело насъбралата се у него през седмицата похот и я прогони с изключителна ефикасност. Като талантлив счетоводител, който намира върховно удоволствие в сложното манипулиране на отчетите, и тя успя да постигне пълно задоволство. Въпреки всичко й направи впечатление Тенговата угриженост.
— Хм, нивото на уискито ти май е взело да спада — рече му. Лявата й ръка почиваше върху гръдта му и се радваше на благотворните последствия от секса. На безименния й пръст блещукаше диамантено брачно пръстенче. Думата й бе за бутилката „Уайлд Търки“, която от няколко месеца красеше лавицата у Тенго. Подобно на повечето жени, имащи сексуална връзка с по-млади от тях мъже, и тя бързо забелязваше и най-малката промяна в обстановката.
— Напоследък не спя добре — рече Тенго.
— Да не си нещо влюбен?
— Не, не съм влюбен — поклати глава той.
— Какво, писането ли не ти върви?
— Абе, то върви, ама не се знае накъде.
— Какво те мъчи тогава?
— И аз не знам. Просто сънят ми е нарушен. Нещо, което много рядко ми се случва. Винаги съм се радвал на здрав сън.
— Горкият ми Тенго! — взе да го гали тя по тестисите с другата ръка, тази без пръстена. — Да не сънуваш кошмари?
— Почти нищо не сънувам — отвърна Тенго, което си беше самата истина.
— А пък аз много сънувам. Някои сънища толкова често ми се присънват, че и насън почвам да се усещам. „Чакай, чакай, този и друг път съм го сънувала“. Много странно, не мислиш ли?