— И какви точно сънища ти се присънват? Разкажи ми някой.
— Ами, да кажем, сънят ми с къщичката в гората.
— Къщичка в гората ли? — попита Тенго. И се сети кои хора знае с къщички в горите: гиляките, човечетата, Фука-Ери. — И що за къщичка е тя?
— Ама теб наистина ли те интересува? Не намираш ли чуждите сънища за скучни?
— Ни най-малко — отвърна най-откровено Тенго. — Разкажи ми го, моля ти се.
— Сънувам, че вървя през една гора — ама не гъста и страшна, като оная, в която се изгубили Хензел и Гретел, а по-скоро светла, приятна. Следобедът е топъл, слънчев и аз се разхождам най-безгрижно. И в един момент виждам пред себе си тая къщурка с комин и верандичка и с басмени карирани перденца. Много гостоприемна на вид. Почуквам на вратата и се провиквам „Ало“. Но никой не ми отговаря. Чукам по-силно и вратата се отваря сама. Оказва се, че не била затворена като хората. Влизам и пак се провиквам: „Ало! Има ли някой вкъщи? Влизам!“. — Изгледа Тенго, докато го галеше по тестисите. — Усещаш ли настроението дотук?
— Съвсем.
— Колибката има само една стая. Много е мъничка. С кухничка, легла и маса за хранене. В средата има печка за готвене, а на масата е сложен обяд за четирима. От чиниите излиза пара. Но вкъщи няма никого. Сякаш тъкмо са се канели да седнат на обяд, когато се е случило нещо странно — като да се е явило някакво чудовище или нещо такова, та всички са хукнали да бягат навън. Столовете обаче не са разбутани. Всичко е спокойно и, бих казала, учудващо нормално. Просто хората липсват.
— Каква е храната на масата?
Наложи й се да се замисли за секунда, леко килнала глава:
— Не се сещам. Но въпросът ти е хубав: каква е храната. Според мен обаче въпросът не е в това какво ядат, а че всичко е току-що сготвено и още пари. Та сядам аз, значи, на единия от столовете да чакам да се прибере живеещото там семейство. Това се иска от мен: просто да ги дочакам. Не знам и аз защо. Абе, сън, нали ти казвам — не всичко е ясно обяснено. Сигурно искам да ги питам как да се върна у дома, или пък да ми дадат нещо — такава някаква работа. Седя си аз и си чакам, обаче никой не се прибира. А яденето продължава да вдига па̀ра. И като го гледам, усещам страхотен глад. Но колкото и да съм гладна, нямам правото нищичко да пипам, докато те не се приберат. Това си е съвсем в реда на нещата, не мислиш ли?
— И аз така бих помислил — рече Тенго. — Но пък като е сън, може и да не мисля точно така.
— Скоро обаче мръква. И в къщичката става тъмно. Гората наоколо изглежда все по-дълбока и по-дълбока. Искам да светна, но не знам как. Нещо почва да ме гложди отвътре. И по някое време осъзнавам нещо много странно: парата продължава да се вдига от чиниите с все същата сила. Минали са часове, а яденето все си е горещо. И тогава започвам да усещам, че нещо не е наред. Че става нещо страшно. И точно тук сънят ми свършва.
— И не знаеш какво става по-нататък?
— Сигурна съм, че нещо трябва да стане. Слънцето се е скрило, не знам как да се върна у дома и съм съвсем сама в тая странна къщурка. Нещо предстои да се случи и имам чувството, че няма да е никак хубаво. Но сънят винаги прекъсва в този момент, колкото и пъти да се повтаря.
Престана да го гали по тестисите и притисна буза о гърдите му.
— Може пък сънят ми да ми подсказва нещо.
— Като например?
Но вместо да му отговори, тя му зададе свой въпрос:
— Интересува ли те коя е най-страшната част на тоя сън?
— Кажи.
Тя изпусна издълбоко въздух, който опърли зърното на Тенго, сякаш бе горещ вятър в тясна клисура:
— Това, че може аз да съм чудовището. Веднъж ми дойде на ум. Дали пък хората не са си зарязали вечерята и не са побягнали, понеже са ме видели? И докато аз съм там, не могат да се върнат. Но въпреки това аз си седя там и ги чакам да се приберат. Тъкмо тази мисъл най-много ме плаши. Страшно безнадеждна е, не мислиш ли?
— А може и да си е твоята къща, да е избягало твоето „аз“ и ти да го чакаш да се върне.
Чак когато думите изскочиха от устата му, Тенго си даде сметка, че изобщо не биваше да ги казва. Но нямаше как да ги върне. Тя дълго мълча, после стисна тестисите му — толкова здраво, че дъхът му спря.
— Как можа да кажеш такова отвратително нещо?
— Нищо конкретно нямах предвид — успя да изстене Тенго. — Просто мисълта ми мина през главата. — Тя отпусна хватката си и той въздъхна с облекчение.