— В оня свят, дето го описваш, така ли става? Постоянно ли откачат хората?
— Никак. Горе-долу правят същото, каквото правим и ние в нашия свят.
Тя го стисна леко за пениса.
— Значи в оня свят, дето не е тук, хората правят горе-долу същото, което правим и ние на този свят. Ами в такъв случай какъв е смисълът да е свят, който не е тук?
— Смисълът на света, който не е тук, е, че е в състояние да пренапише миналото на света, който е тук — каза Тенго.
— Значи ли това, че можеш да пренапишеш миналото по който начин си искаш?
— Точно това значи.
— А поначало искаш ли да пренапишеш миналото.
— Нима ти не искаш да го пренапишеш?
— Не — поклати глава тя. — Нямам ни най-малкото желание да пренаписвам нито миналото, нито историята. — Ако искам да пренапиша нещо, то е настоящето — това тук, сега.
— Но ако пренапишеш миналото, то и сегашното няма да е същото. Онова, което наричаме „настояще“, е следствие от минали натрупвания.
Тя пак въздъхна дълбоко. После, сякаш изпробваше ръчка на асансьор, първо вдигна, после спусна ръката си с Тенговия пенис:
— Едно обаче ще ти кажа: бил си факир по математиката, имаш и колан по джудо, дори пишеш и дълъг роман. И въпреки това си нямаш и капка понятие от този свят. Нищичко не разбираш.
Тази категорична присъда някак си изобщо не шокира Тенго. Напоследък неразбирането се бе превърнало едва ли не в негово нормално състояние. Тя нищо ново не му казваше.
— Но няма значение, дори нищо да не разбираш — извърна се тя така, че да опре гърдите си в него. — Ти си един учител мечтател, който пише романа си ден след ден, и аз те искам точно такъв. Обичам и прекрасния ти пенис — формата, размера, допира. Обичам го, когато е твърд и когато е мек; когато си болен и когато си здрав. Засега поне той принадлежи само на мен. Нали така? Нали е само мой?
— Така е — успокои я Тенго.
— Нали съм ти казала колко съм ревнива?
— Казала си ми: ревнива до полуда.
— И то до крайна полуда. От години съм такава. — И взе бавно да движи пръстите си в три измерения. — Ей сега ще те накарам пак да го вдигнеш. Нали нямаш нищо против?
Тенго потвърди, че няма нищо против.
— За какво си мислиш в момента?
— Представям си те като студентка в Девическия университет.
— Обсъждахме „Мартин Чъзълуит“. Бях осемнадесетгодишна, по една шикозна рокля солей, с вързана на опашка коса. Бях много старателна студентка и още бях девствена. Сега имам чувството, че говоря за нещо от предишен живот. Но така или иначе, разликата между „луд“ и „лунатик“ беше първото нещо, което научих от университета. А ти как мислиш? Възбуждаш ли се, като си ме представяш?
— Разбира се, че се възбуждам — отвърна й той със затворени очи, докато си представяше ситните плисенца на роклята й и конската й опашка.
Старателна студентка, че и девица. Но ревнива до полуда. Луната осветява Дикенсовия Лондон. Из Лондон скитат луди и лунатици. Носят сходни шапки и сходни бради. Как да различиш едните от другите? Така както лежеше със затворени очи, Тенго не беше никак сигурен към кой свят принадлежи в момента.