Пренаписването на повестта засили усещането на Тенго, че Фука-Ери я е писала без никакви намерения да остави след себе си литературна творба. Просто бе регистрирала събития или, както тя се бе изразила — неща, на които е била в действителност свидетел, които е таяла в себе си и просто по случайност е ползвала за тази цел думи. Можела е спокойно да прибегне до друго изразно средство, но не е успяла да открие такова. Чисто и просто. Никакви творчески страдания, никаква идея да превърне завършената повест в продаваем продукт, а оттам — и липсата на интерес към стиловите подробности; стремяла се е сякаш да изгради за себе си някакво помещение и е имала нужда единствено от стени и от покрив над главата си. И по тази причина не я интересуваше до каква степен ще преработи Тенго творбата й. За нея целта й е била осъществена. Когато му каза: „Оправете я както намерите за добре“, сигурно е говорела най-чистосърдечно.
И въпреки всичко „Въздушната какавида“ не можеше в никакъв случай да се нарече работа на момиче, което е писало само заради себе си. Ако единствената й цел е била да регистрира неща, на които е била свидетел или си ги е въобразявала, можела е да постигне същото, като им направи списък. Не е било нужно да ги включва във фабула. По всичко личеше, че творбата й все пак е била предназначена за четене от други хора. И тъкмо затова, макар и писана без стремеж към създаване на литературна творба, на недодялан и непревзет език, „Въздушната какавида“ бе придобила силата да стига до читателските сърца. И колкото повече четеше, толкова повече Тенго се убеждаваше, че под тези, „други хора“ не биваше да разбира „обществото като цяло“, което поначало е в прицела на съвременната литература.
Добре де, но какъв читател е имала предвид в такъв случай?
Тенго, разбира се, нямаше и най-малка представа.
Сигурен бе само, че „Въздушната какавида“ е изключителна, уникална белетристична творба, съчетаваща огромни качества с огромни недостатъци, и че е създадена с някаква особена, специална цел.
Тенго установи, че пренаписването всъщност удвоява обема на текста, че и отгоре. Оригиналът поначало бе по-скоро недоизказан, отколкото многословен, така че преработката му в името на разбираемостта и гладкостта неминуемо удължаваше текста. А онзи на Фука-Ери бе толкова рехав! Вярно, благодарение на по-логичния и по-свързан стил новият вариант се получаваше по-четивен, но пък повествованието като цяло ставаше необичайно мудно. Логичността му биеше прекалено на очи и в същото време притъпяваше целеустремеността на оригинала.
Оформил веднъж първия блок от текста, Тенго си постави за задача да елиминира от раздутия ръкопис всичко, без което би могъл да мине, всяка ненужна „тлъстинка“. Изваждането се оказа далеч по-лесно от събирането, та успя да ореже собствения си текст с трийсетина процента. Получаваше се нещо като главоблъсканица. Първо си даваше лимит за максимално раздуване на текста, после друг — за свеждането му до минимум. И упорито редуваше двата процеса, докато колебанията между двете крайности ставаха все по-малки и накрая обемът на текста стигнеше до някакъв естествен оптимум, до момент, в който не можеше повече нито да се разширява, нито да се свива. Изключи докрай собственото си его, отърси се от всякакви ненужни украшения и прогони всеки намек за привнесена логичност. В това отношение Тенго притежаваше истинска дарба. Беше роден техник, способен да се съсредоточи като рееща се във въздуха птица, търсеща поредната плячка, но и търпелив колкото товарно магаре. Освен дето винаги държеше да играе според правилата.
Тенго така се залиса в работата, че когато се сети да погледне часовника, вече наближаваше три. Което му напомни, че бе забравил и да обядва. Отиде до кухнята, сложи чайника да кипне и смля кафе. Изяде няколко солени бисквити със сирене, добави към тях и една ябълка, а когато водата завря, си направи и кафе. Докато го пиеше от голямата чаша, се забавляваше с мисли за секса с по-възрастната му приятелка. При нормални обстоятелства точно това щяха да правят двамата горе-долу по същото време. Представи си какво точно щеше да върши той и какво — тя. Затвори очи, вдигна лице към тавана и изпусна тежка въздишка, изпълнена с двусмисленост и замечтаност.
После се върна при бюрото, превключи мисловните вериги в съзнанието си и препрочете пренаписаното начало на „Въздушната какавида“ на екрана на текстообработваща машина — по същия начин, по който в началната сцена на филма на Стенли Кубрик „Пътеки на славата“ генералът инспектираше бойците в окопите. Прочетеното му хареса. Не е зле. Стилът е значително по-добър. Бележи напредък. Но не е достатъчно. Много още му предстои. Тук-там стените на окопите се рушат. Патроните за картечниците са на свършване. В телените заграждения има забележими пролуки.