— Да ви кажа под секрет, от отбивката има стълба до нивото на улицата долу. За евакуиране на хора при пожар или земетресение. Ползват я най-вече работниците по поддръжката. Ако слезете долу, ще се озовете непосредствено до станция на метрото по линията Токю. А оттам до Шибуя се стига за нула време.
— Не знаех, че високоскоростните градски магистрали имат аварийни стълби — каза Аомаме.
— Малцина ги знаят.
— Няма ли обаче да загазя, ако ме хванат да ползвам такава стълба, без да има истинска авария?
Водачът се замисли за секунда, после каза:
— Съмнявам се. Не знам целия правилник на корпорацията, но пък и вие никому няма да пречите. Най-вероятно ще се направят, че не са ви видели, не мислите ли? А и надали хората им наблюдават всеки изход. „Метрополитън Експресуей Пъблик Корпорейшън“ е прочута с огромния си персонал, но са малко онези, който действително работят нещо.
— Що за стълба е това?
— Хм. Нещо като противопожарна стълба. Като ония, дето ги има от задната страна на много сгради. Не е никак опасна, бих казал. Висока е колкото три етажа, да речем, и просто слизате по нея. На входа й има преграда, но не е кой знае колко висока. Човек лесно ще я прескочи, стига да иска.
— Вие слизали ли сте някога по такава стълба?
Вместо отговор водачът пусна лека усмивка по посока на огледалото за обратно виждане — усмивка, която можеше всякак да се изтълкува.
— Вие решавайте — рече, докато тактуваше леко по волана. — Ако искате, седете си тук, почивайте си и слушайте музиката. Нямам нищо против. Така или иначе, трябва да се примирим с факта, че скоро доникъде няма да стигнем. Просто исках да ви подскажа, че щом имате спешна работа, можете да предприемете аварийни мерки.
Аомаме се смръщи и погледна часовника си. После вдигна глава и огледа съседните коли. Вдясно от тях стоеше силно напрашен черен джип мицубиши паджеро. На предната седалка за пътници седеше скучаеш младеж и пушеше цигара на отворен прозорец. Беше дългокос, със солиден тен на лицето и носеше тъмночервено яке. Багажникът му бе пълен със стари сърфове. Пред него чакаше сив сааб 900 с плътно затворени тъмни стъкла, та не можеше да се види кой е вътре. Толкова старателно бе лъснат, че човек сигурно можеше да се огледа в него.
Пред тях беше червено сузуки алто с номера от район Нерима и подбита броня. Млада майка стискаше волана. На седалката до нея детенце шавъркаше напред-назад, за да прогони скуката. Майката се караше с досада на детето да мирува. Аомаме виждаше как мърдат устните й. През изминалите десет минути сценката си беше една и съща. За същото време колата надали беше напреднала с повече от десет метра.
Аомаме мислеше усилено как да подреди по важност проблемите си. И почти мигновено стигна до извод. Неочаквано това съвпадна с началото на заключителната част на Яначековата „Симфониета“.
Измъкна наполовина от чантичката си малките тъмни очила рейбан и извади от портмонето си три банкноти по хиляда йени. Подаде ги на шофьора с думите:
— Тук ще сляза. Не бива да закъснея за тази среща.
Шофьорът кимна и пое сумата.
— Касова бележка ще желаете ли?
— Няма нужда. И задръжте рестото.
— Благодаря. А вие внимавайте. Доста ветровито е навън. Гледайте да не се подхлъзнете.
— Ще внимавам.
— И не забравяйте, моля ви — каза водачът по посока на огледаното, — че нещата не са такива, каквито изглеждат.
Нещата не са такива, каквито изглеждат, повтори си наум Аомаме.
— Какво имате предвид? — попита със сключени вежди.
Шофьорът подбираше внимателно думите:
— Това, че се каните да извършите нещо необичайно. Прав ли съм? Не са много онези, които слизат по аварийните стълби на градската високоскоростна магистрала посред бял ден, а още по-малко пък са жени.
— Май сте прав.
— Прав съм. А след като постъпите по такъв начин, възгледът ви върху ежедневието може и леко да се промени. Нещата може да започнат да ви изглеждат малко по-различни в сравнение с миналото. И аз лично съм имал подобно изживяване. Но не се подлъгвайте по външните признаци. Реалността винаги е само една.