Разпечата черновата, запази документа, изключи текстообработващата машина и я отмести към края на бюрото. С молив в ръка захвана нов внимателен прочит на текста, този път на хартия. И пак задраска излишните пасажи, допълни онези, които бяха недоизказани, и ревизира отделните части, докато взеха да прилягат по-плътно към останалото повествование. Подбираше думите със старанието на майстор, които търси най-подходящото парче плочка да запълни малката пролука в пода на банята и го оглежда отвсякъде как ще пасне. Там, където не пасваше плътно, донагаждаше формата. И най-малката промяна в нюанса бе в състояние да съживи даден пасаж или да го убие.
Един и същ текст му звучеше леко различно, когато го препрочиташе от хартията, а не от екрана на текстообработващата машина. Самото усещане за подбраните думи се променяше в зависимост от това дали ги изписваше върху хартията с молива, или ги вкарваше с помощта на клавиатурата. Задължително бе да го направи и по двата начина. Пак включи машината и нанесе всяка поправка с молив в текстообработения документ. И отново препрочете променения текст на екрана. Никак не е зле, рече си. Всяко изречение бе придобило необходимата тежест, за да придаде естествен ритъм на цялата творба.
Опъна гръбнак по облегалката на стола, протегна мускулите на гърба си, извърна лице към тавана и изпусна насъбрания в гърдите му въздух. Много още работа го чака. Като препрочете пак текста след няколко дни, ще намери още неща за оправяне. Но засега нещата потръгнаха. Силите му да се съсредоточава се бяха изцедили. Имаше нужда от период за охлаждане. Малката стрелка на часовника наближаваше пет и дневната светлина отслабваше. Утре ще направи следващия блок. Първите няколко страници му отнеха почти цял ден. Работата бе много по-трудоемка, отколкото бе подозирал. Но след като веднъж установи правилата и влезе в ритъм, процесът ще се ускори. Пък и нямаше как началото да не е най-трудната част. Сега, след като го е свършил, останалото…
Тенго си представи Фука-Ери и се запита как ли ще реагира тя, като прочете пренаписания ръкопис. При което си даде сметка, че няма никаква представа как би реагирала Фука-Ери на каквото и да било. На практика не знаеше нищо за нея, освен че е на седемнадесет, предпоследна година в гимназията, без никакви интереси към явяването на кандидатстудентски изпити, говори по много странен начин, обича бяло вино и има обезпокоително красиво лице.
Но пък, от друга страна, Тенго бе взел да заформя доста силното чувство, че, общо взето, е наясно със света, който Фука-Ери се мъчеше да опише (или да регистрира). Създадените с особения ограничен речников запас на Фука-Ери сцени придобиваха нова яснота и яркост чрез преработката на Тенго, който се отнасяше така грижовно към подробностите. Вече течаха гладко. Резултатът бе видим. Беше привнесъл само известно техническо подсилване, а резултатите бяха съвсем естествени, сякаш той сам бе създал творбата от самото начало. Фабулата на „Въздушната какавида“ започваше да се проявява с огромна мощ.
И това бе голям източник на щастие за Тенго. Дългите часове на умствено съсредоточаване го бяха изцедили физически, но издигнали духовно. Дотам, че дори доста време след като бе изключил текстообработващата машина, Тенго не успяваше да потуши у себе си желанието да продължи с пренаписването. Работата му доставяше безкрайно удоволствие. Ако продължава така, може и да успее да не разочарова Фука-Ери — макар да му беше всъщност невъзможно да си я представи както разочарована, така и доволна. Ни най-малко. Не успяваше дори да си я представи поне усмихната или проявяваща и най-малката отсенка на неудоволствие. На лицето й не се изписваше никакво изражение. Тенго не можеше да прецени дали липсата на изражение се дължи на липсата на чувства, или пък чувствата й нямат никаква връзка с изражението й. Така или иначе, Фука-Ери си оставаше едно загадъчно момиче.
Главната героиня на „Въздушната какавида“, изглежда, бе самата Фука-Ери някога в миналото. Десетгодишното момиче живее в някаква планинска комуна (или наподобяващо на комуна място), където й е поверено да се грижи за една сляпа коза. Всички деца в комуната си имат свои задължения. Макар че козата е сляпа, тя е от особено значение за общността и грижата на момиченцето е да я пази да не й се случи нищо лошо. Не бива и за миг да я изпуска от очи. Но по невнимание един ден детето допуска точно това и козата умира. За наказание затварят момиченцето в пълна изолация в продължение на десет дни в стар склад с трупа на козата.