Козата служи за пропуск на човечетата до този свят. Но момиченцето няма представа дали човечетата са добри, или лоши (и Тенго не знаеше). Нощем човечетата излизат на този свят през трупа, а когато се зазори, през него се връщат до отвъдната страна. Момичето не може да разговаря с тях. Но те я учат как се прави въздушна какавида.
Онова, което впечатли най-силно Тенго, бе конкретното и подробно описание на характера и действията на сляпата коза. Тъкмо тези подробности придаваха яркост на творбата като цяло. Възможно ли бе Фука-Ери наистина да се е грижила за сляпа коза? И действително да е живяла в планинска комуна като описаната? Подозираше, че и в двата случая отговорът е „да“. В противен случай излизаше, че Фука-Ери е разказвач с рядко срещан вроден талант.
Тенго реши да разпита Фука-Ери за козата и комуната при следващата им среща (в идната неделя). Не изключваше, разбира се, възможността тя да не отговори на въпросите му. Ако се съдеше от миналия им разговор, Фука-Ери сама си избираше на кои въпроси да отговаря. Когато не желаеше да отговори или очевидно не възнамеряваше да реагира, тя просто не обръщаше внимание на въпросите, все едно изобщо не ги е чула. Като Комацу. В това отношение двамата страшно си приличаха. И с което силно се различаваха от Тенго. Ако него някой нещо го попиташе, каквото и да било, той правеше всичко възможно да отговори. Сигурно такъв се беше родил.
В 5:30 му се обади по-възрастната му приятелка.
— Какво прави днес?
— Цял ден пиша една история — съобщи й той половината истина. Не беше писал свое произведение. Но нямаше как да й го обясни подробно.
— Е, върви ли?
— Горе-долу.
— Съжалявам, че в последния момент провалих срещата ни. Ще се видим ли другата седмица?
— С най-огромно удоволствие.
— И за мен.
И взе да му говори за децата си. Често разправяше на Тенго за тях. Имаше си две момиченца. Тенго си нямаше нито брат, нито сестра; нямаше, естествено, и деца, така че не разбираше много от малки деца. Което не й пречеше да му разправя за нейните си. Тенго рядко започваше разговори, но обичаше да слуша други хора. Затова я слушаше с интерес. По-голямата й дъщеря, разправяше тя, изглежда, си имала неприятности с някакви лоши деца от училището. Вкъщи нищо не споменавала, но майката на една от съученичките й намекнала, че май има такова нещо. Тенго, разбира се, изобщо не познаваше детето, но веднъж го бе видял на снимка. Не приличаше много на майка си.
— Защо я закачат тия хулигани? — попита Тенго.
— Има чести пристъпи на астма, та не може да участва във всички дейности с другите деца. Предполагам, че на това се дължи. Иначе е много мило дете, а и бележките й не са никак лоши.
— Недоумявам — рече Тенго. — Би трябвало да полагат специални грижи за астматично дете, а не да го тероризират.
— В детския свят нещата не са толкова прости — въздъхна тя. — Децата биват изолирани само затова, че са различни с нещо от останалите. Същото става и в света на възрастните, но по-прикрито, отколкото при децата.
— Дай ми конкретен пример.
Тя му изброи няколко, нито един страшен сам по себе си, но като ежедневно явление — в състояние да съсипят детското здраве: крият й вещи, не й говорят, имитират я и й се подиграват.
— Теб не са ли те тероризирали като малък?
Тенго си спомни детството.
— Не се сещам. Или не съм обръщал внимание.
— Щом не си го забелязал, значи не го е имало. Понеже цялата идея на тероризирането е да накарат жертвата да го забележи. Невъзможно е да тероризираш някого, без той да забележи.
Тенго и като дете беше едър и силен, та хората се отнасяха с уважение към него и вероятно затова никога не бяха го тероризирали. Но пък тогава имаше и много по-сериозни проблеми, с които да се справя, в сравнение с някакви си хулигани.
— Теб тероризирали ли са те? — попита Тенго.
— Никога — отвърна тя, но сякаш се позамисли. — Аз обаче участвах в тероризиране.