— И как върви преработката.
— Дотук добре.
— Радвам се.
Стори му се, че Фука-Ери го каза най-искрено. Изглежда, по някакъв свой си начин тя наистина се радваше, че пренаписването е потръгнало, но предвид ограниченото изразяване на чувствата си не можеше да се очаква да го заяви открито.
— Надявам се да харесате онова, което съм направил.
— Не се притеснявам.
— А защо не?
Фука-Ери не му отговори, а изпадна в ново мълчание. На Тенго му се стори, че го прави умишлено, да го накара да се замисли, но колкото и да се напъваше, не намираше обяснение за доверието й в него.
Проговори, за да наруши тишината:
— Всъщност много ми се ще да ви попитам нещо. Наистина ли сте живели в подобна комуна и сте се грижили за коза? Описанията ви са толкова реалистични, че не мога да се стърпя да не попитам тези неща действително ли са се случили.
Фука-Ери се прокашля.
— Не желая да говоря за козата.
— Добре. Не говорете, щом не искате. Просто исках да ви задам този въпрос. Но не се притеснявайте. За един автор от значение е единствено творбата му. Няма нужда от обяснения. Ще се видим в неделя. Някакви специални изисквания към мен във връзка с предстоящата ми среща?
— В какъв смисъл.
— Ами… официално ли да съм облечен, да нося ли някакъв подарък или нещо такова? Не ми споменахте изобщо що за човек е той.
Фука-Ери пак млъкна, само че този път май не беше умишлено. Изглежда, не проумяваше какво цели той с въпроса си и какво го е накарало да го зададе. Въпросът му не бе установил контакт с нито една област в съзнанието й. Сякаш бе отвъд границите на смисъла, всмукан в едно постоянно празно пространство, като самотна космическа сонда, излязла извън Слънчевата система отвъд Плутон.
— Няма значение — предаде се Тенго. — Не е важно. — Направи грешка, като зададе такъв въпрос на Фука-Ери. Пък и колко му е да купи пътьом кошничка с плодове или нещо подобно.
— Окей, до девет в неделя сутринта — каза Тенго.
Фука-Ери се поколеба няколко секунди, после прекъсна разговора, без нищо да каже — нито „довиждане“, нито „до неделя“, нито нищо. Чу се само звук от окачването на слушалката. Нищо чудно да беше кимнала на Тенго преди това. За съжаление, езикът на тялото в повечето случаи не може да се предаде по телефонната жица. Тенго затвори телефона, вдиша два пъти дълбоко, превключи мисловните си вериги на нещо по-реално и продължи да готви скромната си вечеря.
Седма глава
(Аомаме): Тихо, да не събудим пеперудата
В събота следобед, малко след един часа, Аомаме посети къщата с върбите. Най-видният елемент от двора й бяха няколкото стари върби, които се издигаха над каменния й зид и се полюшваха безшумно на вятъра като изгубени души. И хората от махалата съвсем естествено бяха кръстили старата сграда в западен стил „Къщата с върбите“. Издигаше се на върха на стръмен склон в модерния квартал Адзабу. Когато стигна до върха на хълма, Аомаме забеляза, че накацалото по върбите ято птички дори не огъва горните им клони. На окъпания от слънцето покрив дремеше с полупритворени очи едър котарак. Околните улици бяха стръмни и извити, та малко коли се качваха дотам. Високите дървета придаваха мрачен вид на местността и новодошлият имаше чувството, че и ходът на времето се забавя. В квартала имаше няколко посолства, но и те рядко приемаха посетители. Атмосферата се променяше драматично само през лятото, когато писваха оглушителните цикади.
Аомаме натисна бутона на портала и обяви името си по домофона. После пусна лека усмивка към монтираната нависоко камера. Желязната порта се отвори бавно, а след като влезе, се затвори зад гърба й. Както винаги, Аомаме прекоси градината и се упъти към главния вход. Убедена, че охранителните камери я следят, тя вървеше право по пътеката с изправен като на манекенка гръб и прибрана брадичка. За случая си бе облякла тъмносиньо яке върху син суичър и сини джинси и бели кецове. През рамо носеше обичайната си чанта, но без ледокопчето, което, когато не й трябваше, си почиваше в чекмеджето на тоалетката й.
Пред главния вход имаше няколко градински стола от тиково дърво, в единия от които се бе напъхал едро скроен мъж. Не беше особено висок, но горната част на торса му се отличаваше с необичайната си мускулатура. Главата на към четиридесетгодишния мъж бе бръсната, а над устните си имаше старателно подстриган мустак. Върху широките си рамене носеше сив костюм. Искрящата бяла риза контрастираше с тъмносивата копринена вратовръзка и лъснатите черни кожени обувки. Такъв човек не можеше да бъде сбъркан с общински или застрахователен чиновник. От пръв поглед си личеше, че човекът е професионален бодигард, което наистина бе основната му дейност, макар понякога да служеше и за шофьор. Специалист по карате с висок ранг, умеещ при нужда да ползва ефикасно и различни оръжия. Можеше да заголи зъби и да изглежда по-страшен от всякого, но обикновено бе спокоен, хладнокръвен, дори интелектуален. Ако човек го погледнеше дълбоко в очите — стига онзи да му позволеше, естествено, — щеше да открие и някакво топло излъчване.